Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

• Название: Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
• Автор: Патрик Ротфус
• Жанр: Прочая старинная литература

---

музикант може да ни е от полза.

Обмислих думите му, преди да попитам на свой ред:

— В каква посока сте?

— На изток.

— Тръгнал съм към Северин — обясних аз.

Алег сви рамене.

— Може да стигнем до Северин — рече той. — Стига да нямаш нищо против, че ще

вървим по обиколния път.

— Отдавна съм разделен от семейството си — признах аз и обходих с очи познатата

гледка около огъня.

— Едно е лошо число за Едема, който е на път — убедително отбеляза Алег и прокара

пръст по краищата на тъмната си брада.

— Попитай ме отново на сутринта — въздъхнах аз.

— Отлично! — Той ме плесна по коляното и се ухили. — Значи имаме цяла нощ, за да те

убедим.

Върнах лютнята в калъфа и се извиних, че природата ме зове. Когато се върнах,

коленичих до Ан на мястото, където седеше край огъня.

— Какво ни готвиш, майко? — попитах я аз.

— Яхния — кратко отвърна тя.

— Какво има вътре? — усмихнах се аз.

Ан ми хвърли кос поглед.

— Агнешко — отвърна тя така, сякаш ме караше да се опитам да оспоря думите ѝ.

— Отдавна не съм хапвал агнешко, майко. Мога ли да го опитам?

— Ще почакаш като всички останали — рязко отвърна тя.

— Не мога ли да опитам съвсем мъничко? — примолих ѝ се аз с най-подкупващата си

усмивка.

Старицата въздъхна и после сви рамене.

— Добре — каза тя, — но няма да е моя вината, ако те заболи коремът.

— Не, майко — засмях се аз, — вината няма да е твоя.

Пресегнах се за дългата дървена лъжица и гребнах от котлето. Духнах леко и след това

опитах.

— Майко! — възкликнах аз. — Това е най-вкусната храна, до която са се докосвали

устните ми от цяла година!

— Хъмм — каза тя и отново ми хвърли кос поглед.

— Това е самата истина — искрено настоях аз. — По мое мнение всеки, който не хареса

това прекрасно варено, едва ли е от Рух.

Ан се обърна да разбърка яденето и ме изпъди, но изражението ѝ вече не беше толкова

сурово, колкото преди.

След като спрях до бъчонката да си напълня повторно халбата, аз се върнах на мястото

си. Гаскин се приведе напред и рече:

— Ти ни подари песен. Има ли нещо, което искаш да чуеш?

— Какво ще кажеш за „Хитростта на свирача“? — попитах аз.

— Тази не я знам — сбърчи вежди той.

— Тя е за хитър Рух, който надхитрява един фермер.

— Опасявам се, че не я знам — поклати глава Гаскин.

— Позволи ми да я изпълня. — Наведох се да взема лютнята си. — Това е песен, която

всеки от нас трябва да знае.

— Избери нещо друго — предложи Ларен. — Ще ти изпълня нещо със свирките си. Тази

вечер ти вече ни изсвири нещо.

— Забравих, че свириш на свирки — усмихнах му се аз. — Тази ще ти хареса. Героят е

свирач. Освен това вие ще напълните стомаха ми, а аз ще напълня ушите ви.

Преди да успеят да възразят отново, започнах да свиря бързо и леко.

Те се смяха през цялото време — от началото, когато свирачът убива фермера, до края,

когато съблазнява жената и дъщерята на мъртвеца. Пропуснах последните два куплета, в

които хората от града убиват свирача.

След като свърших, Ларен избърса очите си.

— Хе, беше прав, Квоте. По-добре да науча тази песен. А и… — той стрелна с поглед

Кете, която седеше от отсрещната страна на огъня — това е правдива песен. Жените не

могат да се удържат, когато видят свирач.

Кете изсумтя подигравателно и вдигна очи към небето.

Разговаряхме за разни дреболии, докато Ан не обяви, че яхнията е готова. Всички

нападнаха храната, като нарушаваха мълчанието само за да направят по някой и друг

комплимент на Ан за готвенето ѝ.

— Кажи ми честно, Ан — обади се Алег след втората си паница, — да не задигна малко

пипер от Левиншир?

Ан изглеждаше доволна.

— Всички си имаме своите тайни, скъпи — отвърна тя. — Не се опитвай да притискаш

една дама да издаде своите.

— Времената добри ли са за теб и твоите хора? — попитах аз Алег.

— О, разбира се — отговори той с пълна уста, докато дъвчеше. — Преди три дни в

Левиншир беше особено добре. — Той ми смигна. — По-късно ще разбереш колко точно.

— Радвам се да го чуя.

— Всъщност — той се наведе напред съзаклятнически — справихме се толкова добре, че

се чувствам доста щедър. Толкова щедър, че да ти предложа всичко, каквото поискаш.

Каквото и да е то. Поискай го и то ще е твое. — Той се наведе още по-близо и добави с

театрален шепот: — Искам да ти кажа, че това е безсрамен опит да те подкупя да останеш с

нас. Можем да напълним кесията с този твой прекрасен глас.

— Да не говорим за песните, на които може да ни научи — намеси се Гаскин.

— Не ми помагай да се пазаря, момче — подигравателно изръмжа Алег. — Имам

усещането, че и така ще ми е достатъчно трудно.

Замислих се за момент.

— Предполагам, че мога да се присъединя… — Оставих края на изречението да увисне

несигурно.

— Но? — погледна ме многозначително Алег.

— Но ще поискам три неща от теб.

— Хъмм, три неща. — Той ме измери с поглед. — Точно както в някоя история.

— Така ми се струва редно — настоях аз.

— Предполагам, че е така — колебливо кимна той. — А колко дълго ще пътуваш с нас?

— Докато никой не се противопостави на заминаването ми.

— Някой има ли проблем с това? — попита Алег, като се огледа наоколо.

— А ако поиска единия от фургоните? — обади се Тим.

Гласът му ме стресна — беше рязък и стържещ като две тухли, които се трият една в

друга.

— Това няма да има значение, след като ще пътува с нас — сопна се Алег. — Фургоните

така или иначе са си наши. И след като няма да може да си тръгне, освен ако ние не кажем…

Нямаше възражения. Двамата с Алег си стиснахме ръцете и се разнесоха одобрителни

възгласи.

Кете вдигна халбата си.

— За Квоте и неговите песни! — извика тя. — Имам усещането, че ще си заслужава,

каквото и да ни струва.

Всички отпиха и аз вдигнах чашата си.

— Кълна се в млякото на майка си, че никой от вас никога не е правил по-добра сделка

от онази, която сключихте с мен тази нощ.

Това предизвика още по-възторжени реакции и всички отпиха отново.

Алег избърса уста и ме погледна право в очите.

— И така, кое е първото нещо, което искаш от нас?

— Всъщност това е дреболия — наведох глава аз. — Нямам собствена палатка и щом ще

пътувам със семейството си…

— Не казвай нищо повече! — Алег размаха халбата си като някой крал, който раздава

благодеяния. — Ще вземеш моята палатка, пълна с кожи и одеяла, дебели цяла педя! — Той

махна към мястото край огъня, където седяха Френ и Джош. — Идете да му я разпънете.

— Няма нужда — възразих аз, — мога и сам да се справя.

— Замълчи. Това е добре за тях. Кара ги да се чувстват полезни. Като заговорихме за

това… — Той махна на Тим. — Би ли ги довел?

Тим се изправи и притисна ръка към корема си.

— Ще го направя след малко. Ей сега се връщам. — Той се обърна и се отправи към

гората. — Не се чувствам много добре.

— Така става, когато ядеш като животно на хранилка! — извика Ото след него, след

което се обърна към нас: — Някой ден той ще осъзнае, че не може да яде повече от мен и

след това да не му става лошо.

— Тъй като Тим е зает да клечи край някое дърво, аз ще отида да ги доведа — заяви

Ларен с едва прикрито нетърпение.

— Тази вечер аз съм на пост — намеси се Ото. — Аз ще го направя.

— Аз ще ги доведа — раздразнено натърти Кете.

Тя изгледа другите двама втренчено и те седнаха обратно на местата си. После тя отиде

зад фургона, който се намираше от лявата ми страна.

Джош и Френ се появиха от другия фургон с една палатка, въжета и колчета.

— Къде искаш да я сложим? — попита Джош.

— Това не е въпрос, който обикновено се задава на един мъж, не мислиш ли, Джош? —

пошегува се Френ и сбута приятеля си с лакът.

— Имам лошия навик да хъркам — предупредих ги аз. — Вероятно ще искате да съм

малко по-далеч от всички останали. Мястото между онези две дървета ми се струва

подходящо.

— Искам да кажа, че при мъжете обикновено човек знае къде искат да им го сложат,

какво ще кажеш, Джош? — продължи Френ, когато се отдалечиха и започнаха да опъват

палатката.

Кете се върна минута по-късно, като водеше със себе си две очарователни млади

момичета. Едната имаше слабо тяло и лице и черна, късо подстригана като на момче коса.

Другата беше по-щедро закръглена, с къдрава златиста коса. Изглеждаха около

шестнайсетгодишни и физиономиите и на двете бяха отчаяни.

— Запознай се с Крин и Ели — обяви Кете и посочи момичетата.

— Те са сред придобивките, които дължим на щедростта на Левиншир — усмихна се