Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

• Название: Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
• Автор: Патрик Ротфус
• Жанр: Прочая старинная литература

---

Довърших дамгосването на ръцете им. Имах намерение да сложа печата и на лицата им,

но желязото се нагряваше твърде бавно в огъня и бързо почувствах умора. Изобщо не бях

спал и гневът, който толкова дълго бе пламтял в мен, вече едва тлееше, оставяйки ме студен

и безчувствен.

Посочих котлето с овес, което бях свалил от огъня.

— Гладна ли си?

— Да — отвърна тя, след което стрелна с поглед труповете. — Не.

— И аз също. Отиди да събудиш Ели и можем да ви отведем у дома.

Крин се затича към палатката. След като тя се скри вътре, аз се обърнах към редицата от

трупове.

— Някой възразява ли срещу моето напускане на трупата? — попитах аз.

Никой от тях не го направи. И така, аз си тръгнах.

133.

Сънища

Отне ми един час да закарам фургоните до една гъста част на гората и да ги скрия.

Махнах знаците на Едема и разпрегнах конете. Имаше само едно седло, затова натоварих

другите два коня с храна и каквито преносими ценни вещи успях да открия.

Когато се върнах с конете, Крин и Ели ме чакаха. По-точно Крин ме чакаше. Ели просто

стоеше наблизо с безучастно изражение и празни очи.

— Знаеш ли как да яздиш? — попитах Крин.

Тя кимна и аз ѝ подадох поводите на оседлания кон. Момичето сложи крак на стремето,

след което спря и поклати глава. Бавно свали крака си.

— Ще вървя пеш.

— Мислиш ли, че Ели ще се задържи на коня?

Крин погледна към мястото, където стоеше русото момиче. Един от конете с

любопитство я побутна с муцуната си, но тя не реагира.

— Вероятно. Но не мисля, че това ще е добре за нея. След…

— Тогава ще вървим пеш — кимнах с разбиране аз.

* * *

— Каква е същността на летхани? — попитах Вашет.

— Успех и правилна реакция.

— Кое е по-важното — успехът или правилността?

— Те са едно и също. Ако действаш правилно, успехът ще дойде.

— Но други могат да успеят, като правят погрешни неща — изтъкнах аз.

— Погрешните неща никога не водят до успех — твърдо заяви Вашет. — Ако човек

постъпи погрешно и успее, това не е правилният начин. Без летхани няма истински успех.

— Господине? — извика един глас. — Господине?

Очите ми се фокусираха върху Крин. Косата ѝ беше разчорлена от вятъра и младото ѝ

лице беше уморено.

— Господине? Стъмва се.

Огледах се наоколо и видях как тъмнината настъпва от изток. Бях уморен до мозъка на

костите и се бях унесъл, докато вървяхме, след като спряхме да хапнем по обяд.

— Просто ме наричай Квоте, Крин. Благодаря, че ме раздруса за лакътя. Бях се отнесъл

нанякъде.

Крин събра дърва и запали огън. Разседлах конете, след това ги нахраних и изтрих.

Отделих и няколко минути, за да разпъна палатката. Обикновено не бих си правил труда да

се занимавам с нещо такова, но върху конете имаше достатъчно място за нея, а и

предположих, че момичетата не са свикнали да спят на открито.

След като приключих с палатката, осъзнах, че съм взел само едно допълнително одеяло

от принадлежностите на трупата. Доколкото имах представа от тези неща, нощта щеше да е

студена.

— Вечерята е готова — чух Крин да вика.

Хвърлих в палатката своето одеяло заедно с резервното и се отправих към мястото,

където тя готвеше. Беше свършила добра работа с наличните продукти. Имаше картофена

супа с бекон и препечен хляб. В жарта се печеше и зелена тиква.

Безпокоях се за Ели. Цял ден се държеше по един и същ начин — вървеше апатично,

изобщо не говореше, нито реагираше на онова, което Крин или аз ѝ казвахме. Очите ѝ

проследяваха ставащото около нея, но в тях нямаше мисъл. Двамата с Крин бяхме открили

по трудния начин, че ако не я наблюдавахме, тя спираше да върви или се отклоняваше от

пътя, ако нещо привлечеше вниманието ѝ.

Когато седнах, Крин ми подаде пълна паница и лъжица.

— Ухае приятно — похвалих я аз.

Тя се усмихна с половин уста и сипа и на себе си във втора паница. Започна да сипва и в

трета купа, но после се поколеба, когато осъзна, че Ели не може да се храни сама.

— Искаш ли малко супа, Ели? — попитах аз с нормален глас. — Ухае хубаво.

Тя седна безучастно край огъня, без да поглежда към каквото и да е.

— Искаш ли да опиташ от моята? — попитах аз, сякаш това беше най-естественото нещо

на света.

Приближих се до нея и духнах върху лъжицата, за да изстине.

— Ето, опитай.

Ели механично изяде храната, като леко обърна глава към мен по посока на лъжицата.

Блясъкът на танцуващите пламъци се отразяваше в очите ѝ. Те бяха като прозорците на

празна къща.

Духнах следващата лъжица и я подадох на русото момиче. Тя отвори уста едва когато

лъжицата докосна устните ѝ. Помръднах глава, опитвайки се да погледна отвъд танцуващата

светлина на огъня, отразена в очите ѝ, като отчаяно се надявах да видя нещо зад нея. Каквото

и да е.

— Обзалагам се, че ти казват Ел, нали? — разговорливо попитах аз и погледнах към

Крин. — Съкратено от Ели?

— Всъщност ние не бяхме приятелки. — Крин безпомощно сви рамене. — Тя е просто

Ели Ануотър — дъщерята на кмета.

— Днес наистина доста повървяхме — продължих аз със същия непринуден тон. — Как

са краката ти, Крин?

— Малко ме болят — отвърна тя, като продължи да ме наблюдава със сериозните си

черни очи.

— И моите също. Нямам търпение да си сваля обувките. Твоите крака болят ли те, Ел?

Никакъв отговор. Поднесох ѝ следващата лъжица.

— Освен това беше и доста горещо. Но тази вечер сигурно ще се захлади. Хубаво време за

спане. Няма ли да е чудесно това, Ел?

Отново нямаше отговор. Крин не спираше да ме наблюдава от отсрещната страна на

огъня. Аз самият също хапнах от супата.

— Това е наистина превъзходна супа, Крин — искрено я похвалих аз, после се обърнах

към безучастното момиче. — Добре че Крин е тук да ни сготви, Ел. Всичко, което аз готвя,

има вкус на конски фъшкии.

От другата страна на огъня Крин се опита да се засмее с уста, пълна със супа, и

резултатът беше такъв, какъвто можеше да се очаква. Стори ми се, че видях проблясък в

очите на Ели.

— Ако имах малко конски фъшкии, щях да ви направя конски пай за десерт — рекох аз.

— Мога да ви направя още тази вечер, ако искате… — Не довърших, превръщайки думите си

във въпрос.

Ел съвсем леко се намръщи. Върху челото ѝ се появи малка бръчка.

— Вероятно си права — съгласих се аз, — сигурно няма да е много добре. Искаш ли

вместо това да хапнеш още супа?

Съвсем леко кимване. Дадох ѝ една лъжица.

— Обаче е леко солена. Сигурно ще поискаш и малко вода.

Ново кимване. Подадох ѝ меха с вода и тя го надигна. Пи цяла минута. Вероятно се беше

обезводнила от дългото вървене днес. Утре трябваше да я наблюдавам по-внимателно, за да

се уверя, че пие достатъчно вода.

— Ти искаш ли да пийнеш, Крин?

— Да, моля — отвърна чернокосото момиче с поглед, вперен в лицето на Ел.

Ел ѝ подаде с механично движение меха с вода, провисвайки го така, че ремъкът се

влачеше по жарта. Крин бързо го взе и каза със закъснение:

— Благодаря ти, Ел.

Поддържах бавната нишка на разговора по време на цялото хранене. Към края Ел вече се

хранеше сама и макар очите ѝ да бяха по-ясни, сякаш гледаше на света през замръзнало

стъкло и виждаше навън, без да я виждат. Все пак това беше някакво подобрение.

След като изяде две паници супа и половин самун хляб, очите ѝ започнаха да се

притварят.

— Искаш ли да си лягаш, Ел? — попитах аз.

Отвърна ми с по-категорично кимване.

— Да те отнеса ли до палатката?

Очите ѝ се отвориха и тя енергично поклати глава.

— Може би Крин ще ти помогне да се подготвиш за лягане, ако я помолиш.

Ел се обърна и погледна към Крин. Устата ѝ леко помръдна. Крин ми хвърли бърз поглед

и аз кимнах.

— Да вървим да се пъхаме в леглата тогава — каза чернокосото момиче и прозвуча точно

като по-голяма сестра.

Тя дойде, хвана Ели за ръката и ѝ помогна да се изправи. Докато те се отправяха към

палатката, аз си довърших супата и изядох парче хляб, което беше твърде изгоряло за

момичетата.

Не след дълго Крин се върна при огъня.

— Тя заспа ли? — попитах аз.

— Преди още главата ѝ да е докоснала възглавницата. Мислиш ли, че ще се оправи?

Ели беше в дълбок шок. Съзнанието ѝ беше пристъпило през вратите на лудостта, за да се

защити от онова, което се бе случило.

— Вероятно просто е въпрос на време — уморено отвърнах аз, като се надявах, че казвам

истината. — Младите хора се оправят бързо. — Засмях се невесело, защото осъзнах, че