Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

• Название: Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
• Автор: Патрик Ротфус
• Жанр: Прочая старинная литература

---

хълбока. Вместо това той бе преметнат през рамото ѝ, точно както аз носех своята лютня. Тя

се движеше с най-неуловимата, но твърда увереност, която някога бях виждал, сякаш знаеше,

че има право да върви наперено, но просто не си прави труда да се занимава с това.

Имаше същото средно телосложение, което вече бях свикнал да очаквам от адемците,

заедно със светлия като сметана цвят на лицето и сивите очи. Косата ѝ беше един нюанс по-

светла от тази на Темпи и тя я носеше вързана на опашка. Когато се приближи, забелязах, че

някога носът ѝ е бил чупен и макар да не беше изкривен, изглеждаше странно неподходящ за

иначе деликатното ѝ лице.

Тя ми се усмихна с широка усмивка, която разкри белите ѝ зъби.

— И така — каза на безупречен атурански, — сега си мой.

— Говориш атурански — глуповато отбелязах аз.

— Повечето от нас говорят — отвърна тя.

Около устата и очите ѝ имаше няколко бръчки, затова предположих, че е може би десет

години по-възрастна от мен.

— Трудно е човек да се оправя по света, ако не знае добре езика. Трудно се върши работа.

Опомних се твърде късно. Официален. Уважение.

— Правилно ли е да предположа, че ти си Вашет?

Устните ѝ отново се разтегнаха в усмивка. Тя повтори горе-долу моите движения,

преувеличавайки ги до такава степен, че нямаше как да не си помисля, че ми се подиграва.

— Така е. Аз ще бъда твоята учителка.

— Ами Шехин? Разбрах, че тук тя е учителката.

Вашет ме погледна с повдигнати вежди — екстравагантно изражение, което изглеждаше

направо стряскащо върху лицето на адемец.

— В по-общия смисъл това е вярно. Но от практична гледна точка Шехин е твърде важна,

за да си губи времето с някой като теб.

Направих жест на учтивост и казах:

— Бях доста щастлив с Темпи.

— И ако нашата цел беше твоето щастие, това може би щеше да има някакво значение —

рече тя. — Ала Темпи повече прилича на платноходка отколкото на учител.

— Нали осъзнаваш, че той е мой приятел. — Думите ѝ ме накараха леко да се наежа.

— Тогава като негов приятел може би не забелязваш недостатъците му — присви очи тя.

— Той е способен боец, но нищо повече от това. Едва говори твоя език, има много малко

опит в истинския свят и ако трябва да съм напълно честна, не е особено умен.

— Съжалявам — казах аз. Съжаление. — Не исках да те обидя.

— Не ми се прави на смирен, освен ако наистина не го мислиш — заяви тя, като

продължаваше да ме гледа с присвити очи. — Дори и когато лицето ти е като маска, очите

ти са като проблясващи прозорци.

— Съжалявам — искрено казах аз. Извинение. — Надявах се да направя хубаво

първоначално впечатление.

— Защо?

— Бих предпочел да мислиш с добро за мен.

— Бих предпочела да имам причина да мисля за теб с добро.

Реших да сменя подхода, като се надявах да насоча разговора към по-безопасна тема.

— Темпи те нарече Чука. Защо?

— Това е името ми — Вашет — Чука, Глината, Въртящото се колело. — Тя произнесе

името си по три различни начина, като всеки от тях имаше собствен ритъм. — Аз съм онази,

която оформя и изостря или пък разрушава.

— Защо Глината?

— Защото съм и това — отвърна тя. — Само онзи, който е гъвкав, може да учи.

Почувствах нарастващо вълнение, докато говореше.

— Признавам — казах аз, — че ще ми е приятно да разговарям с учителката си на своя

език. Има хиляди въпроси, които не успях да задам, защото знаех, че Темпи няма да ги

разбере. А дори и да ги разбереше, аз нямаше да схвана отговорите му.

Вашет кимна и седна на една от пейките.

— Умението за общуване е важно за учителя — отбеляза тя. — Сега намери едно дълго

парче дърво и ми го донеси. След това ще започнем урока.

Отправих се към дърветата. Онова, което тя искаше, малко намирисваше на ритуал,

затова не исках да се върна набързо с първото попаднало ми странно парче дърво, което

откриех на земята. Накрая намерих върба и отчупих един гъвкав клон, по-дълъг от ръката ми

и дебел колкото кутрето ми.

Върнах се до мястото, където Вашет седеше на пейката. Подадох ѝ върбовия клон. Тя

свали меча си от рамото и окастри останалите по него клонки и израстъци.

— Каза, че само „онзи, който е гъвкав, може да учи“. Затова си помислих, че този клон

ще е подходящ — обясних аз.

— Ще ми послужи за днешния урок — отвърна тя и обели последните остатъци от

кората, докато накрая остана само тънка бяла пръчка. Сетне избърса меча си в ризата,

прибра го в ножницата и се изправи.

Размаха напред-назад върбовата клонка, която държеше в ръка, и тя издаде тих, свистящ

звук, докато цепеше въздуха.

Сега, когато беше по-близо, забелязах, че макар Вашет да носеше познатите червени

наемнически дрехи, за разлика от Темпи и много от останалите адемци, нейните одежди не

бяха пристегнати към тялото с кожени ремъци. Вместо това ризата и панталоните ѝ бяха

пристегнати към ръцете и краката с ленти от кървавочервена коприна.

Вашет ме погледна в очите.

— Сега ще те ударя — сериозно ме предупреди тя. — Стой неподвижно.

Започна бавно да ме обикаля, като продължаваше да размахва върбовата пръчка. Вшшш.

Вшшш. Застана зад гърба ми и фактът, че не я виждах, още повече влоши положението.

Вшшш. Вшшш. Взе да размахва пръчката по-бързо и звукът се промени. Всссс. Всссс. Не

помръдвах.

Тя пак започна да ме обикаля, накрая застана зад гърба ми и ме удари два пъти. Веднъж

по всяка ръка, точно под рамото. Всссс. Всссс. В началото го усетих просто като потупване,

но после болката плъзна по ръцете ми и ме изгори като огън.

Сетне, преди да успея да реагирам, тя ме удари по гърба толкова силно, че почувствах

удара чак в зъбите си. Пръчката не се счупи единствено защото бе от гъвкава зелена върба.

Не извиках, но само защото тя ме беше ударила между две вдишвания. Въпреки това

отворих уста и вдишах толкова рязко, че се задавих и закашлях. Гърбът ми се сви от болка,

сякаш някой го е подпалил.

Вашет ме заобиколи, застана отново пред мен и пак ме погледна по същия сериозен

начин.

— Това е твоят урок — сухо каза тя. — Нямам добро мнение за теб. Ти си варварин. Не

си умен. Не си добре дошъл. Мястото ти не е тук. Ти си крадец на нашите тайни.

Присъствието ти тук създава объркване и усложнения, от които това училище не се нуждае.

Погледна замислено края на пръчката и след това очите ѝ се насочиха отново към мен.

— Ще се срещнем отново тук един час след обеда. Ще избереш нова пръчка и аз ще се

опитам пак да ти дам този урок. — Тя ми хвърли пронизващ поглед. — Ако пръчката, която

ми донесеш, не ми хареса, сама ще избера друга. Ще направим същото след вечеря. След това

и на следващия ден. Това е единственият урок, който ще ти дам. Когато го научиш, ще

напуснеш Хаерт и няма да се върнеш никога повече. — Тя ме погледна с равнодушно лице.

— Разбираш ли?

— Какво ще…

Ръката ѝ замахна и върхът на пръчката ме уцели по бузата. Този път бях вдишал и

изохках високо и стреснато.

Вашет ме погледна. Никога не съм си мислел, че нещо тъй просто като един поглед би

могло да е толкова заплашително. Но светлосивите ѝ очи бяха твърди като лед.

— Кажи „Да, Вашет. Разбирам.“

Погледнах я предизвикателно.

— Да, Вашет. Разбирам.

Докато говорех, усещах дясната страна на горната си устна огромна и трудно подвижна.

Тя огледа лицето ми, сякаш се опиташе да вземе някакво решение, след това сви рамене и

захвърли пръчката.

Едва тогава рискувах да заговоря отново:

— Какво ще стане с Темпи, ако си тръгна?

— Когато си тръгнеш — каза тя, натъртвайки върху първата дума. — Малцината, които

имат някакви съмнения, ще разберат, че той е сгрешил, като е започнал да те учи. И е

сгрешил двойно повече, като те е довел тук.

— А какво ще… — Направих пауза и зададох въпроса различно. — Какво ще стане с него

в този случай?

Вашет сви рамене и се обърна.

— Решението за това не е мое — заяви тя и се отдалечи.

Докоснах бузата и устната си, след това погледнах ръката си. Нямаше кръв, но усетих

червената резка, която се надигаше върху кожата ми и беше като клеймо, ясно забележимо за

всеки.

* * *

Тъй като не бях сигурен какво друго трябва да правя, се върнах в училището за обеда.

След като влязох в столовата, се огледах, но не забелязах Темпи сред облечените в

кървавочервени дрехи наемници. Бях доволен, че е така. Колкото и да имах нужда от