Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

• Название: Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
• Автор: Патрик Ротфус
• Жанр: Прочая старинная литература

---

на варварите наемниците са най-ниското стъпало на обществото. Независимо колко глупав

или безполезен е един мъж, той може да носи сопа и да печели по половин пени на ден, като

охранява някой керван. Права ли съм?

— Този начин на живот привлича по-сурови хора — казах аз.

— Ние не сме такива наемници. Плащат ни, но сами избираме кои работи да поемем. —

Тя направи пауза. — Ако се биеш, за да си напълниш кесията, си наемник. Как те наричат,

ако се биеш, защото това е твоят дълг към страната ти?

— Войник.

— А ако се биеш за закона?

— Пристав или съдебен изпълнител.

— Ако се биеш за репутацията си?

Малко се замислих, преди да отговоря на този въпрос.

— Може би дуелист?

— А ако се биеш за доброто на останалите?

— Амир — отвърнах аз, без да се замислям.

Вашет вдигна глава към мен.

— Интересен избор — отбеляза тя и вдигна гордо ръка, за да ми покаже червения си

ръкав. — На нас, адемците, ни плащат, за да пазим, да преследваме и да защитаваме. И ние

се бием за летхани, с помощта на летхани и в летхани — всичко това заедно. Адемската дума

за онзи, който носи червено, е „сетхан“. — Тя вдигна поглед към мен. — И това е нещо, с

което много се гордеем.

— Значи да станеш наемник е доста високо положение в обществената стълбица на

адемците — заключих аз.

Тя кимна.

— Но варварите не знаят тази дума и нямаше да я разберат дори да я знаеха. Така че

„наемник“ би трябвало да е достатъчно.

Вашет откъсна два дълги стръка трева от земята и започна да ги усуква заедно във въже.

— Затова на Шехин не ѝ е било лесно да вземе решение. Тя трябва да балансира между

онова, което е правилно, и онова, което е най-добро за нейното училище. Като през цялото

време трябва да взима под внимание и онова, което е добро за пътя на дървото меч. Вместо

да се спре на прибързано решение, тя играе по-търпелива игра. Лично аз мисля, че се надява

проблемът да се реши от само себе си.

— Как ще се реши от само себе си? — попитах аз.

— Можеше да избягаш — простичко отвърна тя. — Мнозина очакваха, че ще го

направиш. Ако аз бях решила, че не ставаш за обучаване, това също щеше да ѝ помогне да си

измие ръцете. Или пък можеш да умреш по време на тренировките или да се осакатиш.

Втренчих поглед в нея.

— Стават нещастни случаи — сви рамене тя, — не много често, но понякога. Ако

Карсерет беше твоята учителка…

Направих гримаса.

— Тогава как някой става официално член на училището? Има ли някакъв изпит?

Вашет поклати глава.

— Първо някой трябва да се застъпи за теб и да каже, че си достоен да се присъединиш

към училището.

— Темпи? — попитах аз.

— Някой човек с положение — поясни тя.

— Значи това си ти — бавно казах аз.

Тя се ухили и потупа чупения си нос, след което насочи пръст към мен.

— Успя да отгатнеш от два пъти. Ако някога напреднеш дотолкова, че да не се срамувам

от теб, ще се застъпя за теб и ти ще можеш да се явиш на изпита.

Продължи да усуква стръковете трева и ръцете ѝ оформяха непрекъсната и сложна

плетка. Никога преди не бях виждал адемец да си играе с нещо по този начин, докато

приказва. Разбира се, не би могъл да го прави, защото имаше нужда от една свободна ръка, за

да разговаря.

— Ако минеш този изпит, вече няма да си варварин. Темпи ще бъде оправдан и всички

ще се приберат щастливо у дома. С изключение на онези, които нямат дом, разбира се.

— А ако не премина този изпит? — попитах аз. — Или ако решиш, че не съм достоен да

се явя на него?

— Тогава нещата ще се усложнят. — Тя се изправи. — Хайде, Шехин иска да разговаря с

теб днес. Няма да е възпитано, ако закъснеем.

* * *

Вашет ме поведе обратно към купчината ниски каменни сгради. Когато за пръв път ги

бях видял, бях предположил, че това е самият град. Сега знаех, че това всъщност е

училището. Групата от сгради беше като миниатюрен Университет, само дето ги нямаше

режимът и графикът, с които бях свикнал.

Нямаше и официална система от звания. Онези, които бяха с червени дрехи, бяха на

почит и очевидно началникът беше Шехин. Като изключим това, имах съвсем бегла

представа за обществената йерархия. Очевидно Темпи се намираше на доста ниско ниво и не

беше особено уважаван. От друга страна, Вашет беше с доста високо положение и много

уважавана.

Когато пристигнахме за срещата, сварихме Шехин да изпълнява кетан. Наблюдавах я

мълчаливо, докато тя се движеше със скоростта на мед, който се разтича върху маса.

Колкото по-бавно се правят движенията на кетан, толкова по-трудни стават те, но тя ги

изпълняваше безупречно.

Беше ѝ нужен половин час, за да приключи, след което отвори прозореца. Полъхът на

вятъра донесе сладката миризма на лятна трева и шума на листата.

Шехин седна. Тя не се беше задъхала, макар челото ѝ да бе лъскаво от пот.

— Темпи каза ли ти за деветдесет и деветте разказа? — попита без предисловие тя. — За

Аете и началото на Адем?

Поклатих глава.

— Добре — каза Шехин. — Не е негова работа да го прави, а и не може да го стори както

трябва. — Тя погледна Вашет. — Как напредва с езика?

— Бързо, както обикновено е с тези неща — отвърна тя. Все пак.

— Много добре — заяви Шехин и премина на ясен атурански с лек акцент. — Ще ти я

разкажа по този начин, за да ме прекъсваш по-малко и за да не се получат недоразумения.

Постарах се да изобразя възможно най-добре жеста на почтителна благодарност.

— Това е история отпреди много години — тържествено започна Шехин. — Преди

появата на това училище, преди пътя на дървото меч. Преди още някой адемец да е познавал

летхани. Това е историята за началото на тези неща. Първото адемско училище не било

училище, в което да се изучава умението да се върти мечът. Учудващо, то било създадено от

мъж на име Аете, който искал да овладее изкуството да борави с лъка и стрелата. — Шехин

направи пауза в разказа си, за да обясни. — Трябва да знаеш, че в онези времена лъкът бил

широко използван. Умението да си служиш добре с него било високо ценено. Народът ни се

състоял от овчари и често сме били нападани от враговете си. Лъкът бил най-доброто

оръжие за защита, което сме имали. — Тя се облегна на стола си и продължи: — Аете нямал

намерение да създава училище. В онези дни нямало училища. Той просто искал да подобри

способностите си. Вложил цялата си воля в това, докато не станал толкова добър, че можел

да уцели ябълка върху дърво от трийсет метра разстояние. Продължил упорито да се

упражнява, докато накрая можел да предвиди промените във вятъра, а веднъж след като

овладял и това, вече не пропускал целта. Мълвата за неговия талант се разнесла и при него

започнали да идват хора. Между тях била и млада жена на име Рете. В началото Аете се

усъмнил, че тя има достатъчно сила, за да опъне лъка. Но Рете скоро се превърнала в най-

добрата му ученичка. Както казах, това се случило преди много години и на много

километри разстояние от мястото, където седим в момента. В онези дни адемците нямали

летхани, което да ги напътства, и времената били трудни и кървави. По това време не било

рядкост някой адемец да убие друг от гордост, заради спор или за да докаже уменията си.

Тъй като Аете бил най-великият измежду стрелците с лък, мнозина го предизвиквали. Но

човешкото тяло не било трудна цел за онзи, който можел да уцели парче коприна, носено от

вятъра. Той избивал претендентите с такава лекота, сякаш жънел жито. На дуел вземал само

една стрела със себе си и твърдял, че ако тя не се окаже достатъчна, то той заслужава да бъде

повален. Аете остарял и славата му се разнесла. Той се установил на едно място и създал

първото адемско училище. Минали години и той обучил много адемци да бъдат

смъртоносни като ножове. Станало добре известно, че ако дадеш на учениците на Аете три

стрели и три монети, тримата ти най-големите врагове никога няма да те безпокоят отново.

И така, училището забогатяло и се прославило. Същото се случило и с Аете. Тогава Рете

отишла при него. Рете, най-добрата му ученичка. Рете, която стояла близо до него и била

негова любимка. Тя казала нещо на Аете и двамата били на различно мнение. Скарали се.

След това закрещели толкова силно, че виковете им се чували през дебелите каменни стени

в цялото училище. Накрая Рете предизвикала Аете на дуел. Той приел и се разбрали, че

който спечели, ще управлява училището от този ден насетне. Тъй като той бил