Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

• Название: Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
• Автор: Патрик Ротфус
• Жанр: Прочая старинная литература

---

Дедан по главата, така както някой родител шамаросва непослушното си дете на пазара.

Ударът дори не беше достатъчно силен, за да накара главата на Дедан да се помръдне, но

всички чухме тих пуфтящ звук и косата му се развя така, както се носят семената на

млечката, когато ги духнеш.

Дедан остана неподвижен за момент, сякаш не можеше да разбере напълно какво се е

случило. След това се намръщи и вдигна и двете си ръце да блъсне Темпи още по-силно.

Адемецът избегна и този удар, след което удари Дедан от другата страна на главата.

Дедан се намръщи, изгрухтя, вдигна ръце нагоре и ги сви в юмруци. Беше едър мъж и

наемническото му кожено облекло се опъна и изскърца, когато вдигна ръце. Изчака за

момент, очевидно се надяваше, че Темпи пръв ще направи своя ход. След това тежко

пристъпи напред, засили се и нанесе удар с юмрук, който беше силен и тежък като

замахването на ратай, който сече с брадва.

Адемецът предусети удара и за трети път отстъпи встрани. Но по време на тромавото му

замахване внезапно всичко в Дедан се промени. Той се вдигна на пръсти и тежкият му

покосяващ удар спря по средата на движението. Изведнъж той вече не изглеждаше като

някой нападащ бик, а нанесе три светкавични юмручни удара, бързи като пляскането на

крило на птица.

Темпи избегна странично първия, отби с ръка втория, но третият го застигна високо в

рамото, извъртя го наполовина встрани и го отхвърли назад. Той направи две бързи стъпки,

за да излезе от обсега на Дедан, възстанови равновесието си и разтърси глава. После се

разсмя силно и доволно.

При звука на смеха му изражението на Дедан се смекчи и той се ухили на свой ред, макар

че не свали ръцете си и продължи да се движи на пръсти. Въпреки това Темпи пристъпи

напред, избегна поредния внезапен удар и халоса Дедан в лицето с разперени пръсти. Не го

удари по бузата, както правят скараните влюбени на сцената. Ръката на Темпи нанесе удара

отгоре и уцели Дедан отпред — от челото чак до брадичката.

— Аргххх! — изкрещя Дедан. — Черно проклятие! — Олюля се и се хвана за носа. —

Какво ти става? Да не би току-що да ми удари шамар? — Той погледна към Темпи изпод

ръката си. — Биеш се като жена.

За момент изглеждаше, че Темпи ще възрази. След това той се усмихна за пръв път,

откакто го познавах, кимна леко и сви рамене.

— Да. Бия се като жена.

Дедан се поколеба, после се засмя и грубо потупа Темпи по рамото. Очаквах, че

адемецът ще се отдръпне от докосването му, но вместо това той му върна жеста и дори

стигна дотам, че сграбчи рамото на Дедан и шеговито го блъсна.

Тази проява ми се стори странна от страна на човек, който през последните дни се бе

държал толкова резервирано, но реших, че на харизан кон зъбите не се гледат. От страна на

адемеца всичко, различно от неспокойното и мълчаливо въртене, си беше истинска

благословия.

Още по-хубаво бе, че вече имах представа за бойните способности на Темпи. Независимо

дали Дедан искаше да го признае или не, Темпи очевидно го превъзхождаше. Предположих,

че репутацията на адемеца не е просто празни приказки.

Мартен наблюдаваше как Темпи се връща на мястото си.

— Тези дрехи продължават да са проблем — рече следотърсачът, сякаш нищо не се бе

случило, и огледа кървавочервените риза и панталони на Темпи. — Да носиш това облекло

между дърветата, е все едно да развяваш знаме.

— Ще говоря с него за това — казах аз.

Ако Темпи се притесняваше за лошия си атурански, предполагам, че разговорът ни щеше

да протече по-гладко без публика.

— И ще измисля как да постъпи той, ако се натъкне на бандитите. Вие тримата можете

да подготвите лагера и да сложите вечерята.

Тримата се разпръснаха да търсят най-хубавите места, където да опънат постелите си.

Темпи ги проследи как се отдалечават, след това се обърна и ме погледна. Сведе очи към

земята и направи малка крачка встрани.

— Темпи?

Той вдигна глава и ме погледна.

— Трябва да обсъдим дрехите ти.

Когато заговорих, отново се повтори предишното му поведение. Постепенно спря да ми

обръща внимание и погледът му се плъзна встрани. Сякаш му бе досадно да ме слуша. Сякаш

бе някое намусено малко дете.

Не е нужно да ви казвам колко вбесяващо е да се опитвате да водите разговор с човек,

който не ви гледа в очите. Не можех обаче да си позволя лукса да се обиждам или да отложа

този разговор. И бездруго вече го бях отлагал твърде дълго.

— Темпи. — Преборих се с желанието да щракна с пръсти, за да привлека вниманието

му. — Дрехите ти са червени — казах аз, като се опитвах да се изразявам възможно най-

просто. — Лесно се виждат. Опасни са.

Той дълго време не отговори. След това светлите му очи се стрелнаха към моите и

адемецът кимна.

Изпитах ужасното подозрение, че той може би в действителност не разбира какво

правим тук, в Елд.

— Темпи, знаеш ли защо сме тук, в гората?

Очите му се насочиха към грубата ми схема в пръстта и после обратно към мен. Сви

рамене и направи неопределен жест с двете си ръце.

— Какво е много, но не всичко?

В началото помислих, че ми задава някакъв странен, философски въпрос, след това

осъзнах, че ме пита за някаква дума. Вдигнах ръка и хванах два от пръстите си.

— Няколко? — Хванах три пръста. — Повечето?

Темпи, който напрегнато наблюдаваше ръцете ми, кимна.

— Повечето — каза той и започна да се върти притеснено. — Знам повечето. Говори

бързо.

— Търсим едни хора. — Щом заговорих, очите му веднага се отклониха встрани и аз

потиснах въздишката си. — Опитваме се да намерим едни хора.

Ново кимване.

— Да. Лови хора. — Той натърти на думата. — Лови висантха.

Поне знаеше защо сме тук.

— Червено? — Пресегнах се и докоснах червения кожен ремък, който пристягаше

плътно плата на ризата към тялото му — беше изненадващо мек. — За лов? Имаш ли други

дрехи? Не червени?

Темпи сведе поглед към дрехите си и започна нервно да се суети. След това кимна, отиде

до раницата си и извади риза от обикновено, сиво домашно платно. Подаде ми я.

— За лов. Но не за битка.

Не бях сигурен каква е разликата, но засега реших да оставя този въпрос.

— Какво ще стане, ако висантха те открият в гората? — попитах аз. — Ще говориш или

ще се биеш?

Той сякаш обмисли отговора си за момент.

— Не добър в говорене — призна накрая. — Висантха? Бие се.

— Един бандит — бие се. Двама — говори — кимнах аз.

— Може бие се с двама — сви рамене той.

— Бие се и победи?

Темпи отново сви равнодушно рамене и посочи към Дедан, който внимателно дърпаше

клони измежду чимовете.

— Като него? Трима или четирима. — Той протегна ръка с обърната нагоре длан, сякаш

ми предлагаше нещо. — Ако трима бандити, бие се. Ако четирима, опита говори добре.

Изчака до три нощи. После… — той направи странен, сложен жест с двете ръце. — Огън в

палатки.

Успокоих се, доволен, че е следил разговора ни по-рано.

— Да. Добре. Благодаря ти.

Петимата вечеряхме скромно супа, хляб и не особено вкусно, лепкаво сирене, което

бяхме купили в Кросон. Дедан и Хеспе приятелски се дърлеха помежду си, а ние двамата с

Мартен гадаехме какво време ще ни очаква през следващите няколко дни.

Като изключим това, не разговаряхме особено. Двамата за малко щяхме да се скараме.

Бяхме изминали над сто и петдесет километра от Северин и бяхме напълно наясно за

зловещата работа, която ни предстои.

— Почакай — каза Мартен, — а ако хванат теб? — Той вдигна поглед към мен. —

Всички имаме план, ако ни заловят. Оставаме с тях и ти ни откриваш на третия ден.

— Не забравяй, че трябва да им отвлечете вниманието — кимнах аз.

— А ако те хванат? Аз не знам никаква магия. Не мога да гарантирам, че ще мога да те

проследя до третата нощ. Има вероятност да го направя, разбира се. Но проследяването е

нещо несигурно…

— Аз съм просто един безобиден музикант — успокоих го. — Имал съм неприятности с

племенницата на баронет Бенбрайд и съм решил, че е по-добре да се укрия в гората за

известно време ухилих се аз. — Могат да ме ограбят, но тъй като нямам много пари, най-

вероятно просто ще ме пуснат. Мога да съм убедителен, а и не изглеждам особено

заплашителен.

Дедан промърмори нещо под носа си, което се радвах, че не чух.

— Но ако все пак се случи? — настоя Хеспе. — Мартен е прав. А ако те вземат с тях?