Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

• Название: Пътеките на мрака - цялата трилогия
• Автор: Р. Салваторе
• Жанр: Фэнтези

1. Потайно острие 

2. Гръбнака на света 

3. Саблено море 

съставил: stg™

Дризт, Уолфгар, Кати-бри, Бруенор и Риджис тръгват на поредното си пътуване, но този път не в търсене на приключения, а за да прочистят света от злото на Креншинибон.

 Артемис Ентрери се завръща в Калимпорт, за да открие, че след заминаването му нещата са се променили и мястото му в неговия собствен свят съвсем не е така неоспоримо, както преди. Изкусно и неумолимо, мрачният елф Джарлаксъл изплита мрежата, която ще хвърли и над Повърхността, за да утвърди влиянието си там. Но съдбата и на доблестните войни, и на коварния наемник, и на безмилостния палач е направлявана от нещо общо – търсенето на собствения им път. Само че не водят ли всички тези пътища до едно и също място?!

Избягал в Лускан от спомените за злия демон Ерту, Уолфгар е мъртъв за своите приятели. Той се сприятелява с най-големия разбойник в града – Морик, и двамата заживяват безгрижно в кръчмата на Арумн. Съдбата обаче не е отредила на Уолфгар безцелно съществуване, забравен от света. Варваринът е несправедливо обвинен в сериозни престъпления и трябва да поеме по трудния път на изкуплението. Приключенията го отвеждат до Гръбнака на света, където пътят му се пресича с този на млада жена, сключила брак по сметка с местния благородник, но чакаща дете от своя любим. Тя посочва Уолфгар за баща на детето и така го въвлича в поредния вихър от перипетии и приключения, в търсене на истината и в опит да забрави миналото. Въпреки опасностите, Уолфгар ще оцелее, за да спечели най-ценната награда – един човек, който е смятал за изгубен завинаги.

Когато Дризт намира белег от великия боен чук Щитозъб на гърба на свиреп престъпник, той повече не може единствено да се надява, че Уолфгар е в безопасност. Мрачният елф и приятелите му се отправят на път, за да открият варварина веднъж завинаги. И докато подреждат пъзела, който ги измъчва от дълго време, парче по парче, решимостта на Дризт да го намери нараства все повече. А през това време Уолфгар плава с капитан Дюдермонт и на свой ред търси откраднатия Щитозъб, който е в ръцете на злия пират Шийла Крий. Само че и тя не чака просто да бъде хваната, а има други планове... Дризт, Кати-Бри, Риджис, Бруенор и Уолфгар – приятелите от Сребърните зали се събират за първи път от дълго време в едно приключение, което ще ви остави без дъх.

---

Втора част

По мрачни пътища

Живял съм сред много общества — в Мензоберанзан на мрачните елфи и в Блингденстоун на лукавите гномове, в Десетте града, управлявани както повечето човешки поселища, и сред варварските племена — с техните специфични традиции, и дори в Митрил Хол, царството на джуджетата от рода Боен чук. Живял съм и на борда на кораб, където съществува едно съвсем различно общество. Всяко от тези места си има свои собствени обичаи и закони, свой начин на управление, свои движещи сили, църкви и общества.

Коя система е най-добра? Ще чуете много отговори на този въпрос, чието мерило обикновено са богатството, власт, дадена свише, или пък повелите на съдбата. При мрачните ръководният принцип е религията — те уреждат своето общество така, че да угодят на прищевките на непредсказуемата Кралица на паяците, а после водят неспирни войни, за да променят тази или онази черта от това общество, но никога цялото общество из основи. За лукавите гномове е най-важно да отдават нужната почит на възрастните, да ги уважават и тачат и да се вслушват в мъдростта, която само дългите години живот могат да донесат. В Десетте града власт се дава на онези, които се радват на достатъчно популярност, докато варварите избират своите водачи единствено заради физическата им сила. Бруенор стана крал, защото баща му е бил крал преди него, неговият баща — преди него, и така — много поколения назад.

За мен същинската стойност на едно общество си личи другаде — в личната свобода, която то предоставя всекиму. От всички места, където съм бил, предпочитам Митрил Хол, но животът там е така добре уреден единствено благодарение на Бруенор и мъдрото му решение да даде пълна свобода на своите поданици, а не защото обществото на джуджетата по принцип превъзхожда останалите. Бруенор не е крал в пълния смисъл на думата. Той е говорител на своето племе във всички политически дела, техен командир в битка и посредник в техните спорове, но само когато те го помолят за това. Бруенор си остава напълно независим и дава същата възможност и на всички от рода Боен чук.

Чувал съм за мнозина крале и кралици, матрони и жреци, които защитават властта си и правото да правят, каквото поискат, твърдейки, че обикновените хора се нуждаят от някой, който да ги води. Това може и да е така в немалко стари общества, но единствената причина е именно тази тяхна отколешност. След като поколения наред поданиците в едно царство са били привиквани към подобен начин на живот, нещо в сърцата и душите им е закърняло, годините на пълна зависимост са отнели на обикновените хора вярата в способността им сами да вземат решения. Това е обща черта на всички форми на управление — да лишават поданиците си от свобода, да налагат своите условия върху всеки един от тях в името на „обществото“.

Аз не съм против идеята за „общество“ тъкмо напротив, тя ми е много скъпа и отлично разбирам, че, та предполага известна жертва от страна на своите членове, известно неудобство в името на общото добро. Ала колко по-силна би била една такава общност, ако тези жертви се правят на драго сърце, доброволно, а не заради нечия височайша заповед!

Свободата е ключът към всичко. Свободата да останеш или да си тръгнеш, да работиш заедно с другите или да избереш свой собствен път. Свободата да се включиш във важните решения или да се въздържиш. Свободата да си създадеш добър живот или да потънеш в мизерия. Свободата да опиташ всичко или да не правиш нищо.

Малцина могат да отрекат желанието за свобода; не съм срещал никой, който да не мечтае за свободна воля, ши поне да си мисли, че я иска. Нима тогава не е някак странно, че толкова много от нас отказват да приемат една нейна неделима част — личната отговорност.

Едно идеално общество би било успешно именно защото неговите членове са готови да приемат своята отговорност за добруването на останалите му членове и на обществото като цяло и то не защото някой им е заповядал, а защото самите те осъзнават ползата от един такъв избор. Защото, в това няма съмнение, всеки наш избор, всичко, което правим или не правим, има своите последствия. Последствия не особено очевидни, боя се. Егоистът може и да вярва, че е намерил печелившия подход към живота, ала когато най-много се нуждае от приятели, няма да има към кого да се обърне, а след като си отиде, никой няма да го помни с добро, ако изобщо не бъде забравен още щом склопи очи. Алчността на егоиста може и да му донесе материални блага, но не и истинско щастие, нито пък неуловимото блаженство на любовта.

Същото постига и злият, и мързеливият, завистникът и коварният, крадецът и насилникът, пияницата и злословникът. Свободата дава всекиму възможността сам да избере живота си, ала освен това изисква от него да приеме отговорността за този избор, какъвто и да е бил той.

Често съм слушал как в мига, в който мислят, че умират, мнозина виждат как животът им минава пред очите им, дори отдавнашни, потънали в забрава, случки. В самия край, в последните секунди, отредени ни на този свят, преди най-сетне да разкрием мистерията на онова, което идва след смъртта, ние получаваме шанса — за някои благословия, за други проклятие — да преосмислим всеки избор, който сме правили някога, необременени от оковите на живота, без половинчати оправдания и без възможност да си обещаваме, без салш да си вярваме, че следващия път ще постъпим по-правилно.

И не мога да не се зачудя, колцина ли свещеници биха посмели да включат този най-разголващ от всички миг в описанията си на ад и рай?

Дризт До’Урден

Седма глава Раздяла със стар приятел

Забеляза го твърде късно — чак когато едрият мъж бе само на крачка от него. Ужасѐн, Йоси се сгърчи, притиснат до стената, в отчаян опит да се скрие, ала миг по-късно Уолфгар го бе вдигнал във въздуха с една ръка, докато с другата отбиваше жалките му опити да се защити.

Тряс! Йоси усети как варваринът с все сила го блъска в стената.

— Искам си го обратно — спокойно заяви Уолфгар и именно това хладнокръвие в тона, както и в изражението му ужаси горкия Йоси повече от всичко друго.

— К-к-какво т-т-търсиш? — заекна той.

Все така с една ръка, Уолфгар го придърпа към себе си и отново го блъсна в стената:

— Отлично знаеш какво имам предвид. А аз знам, че ти си го взел.

Йоси сви рамене и поклати глава… с което само си изпроси още един удар в стената.

— Взел си Щитозъб — поясни Уолфгар и доближи лицето си на милиметри от това на дребния мъж. — И ако не ми го върнеш, ще те разкъсам на парчета и ще използвам кокалите ти, за да си направя ново оръжие.

— Аз… аз… аз го взех назаем — започна Йоси, ала нов удар в стената сложи край на несвързаните му приказки. — Мислех, че ще убиеш Арумн! — изкрещя той. — Мислех, че всички ни ще убиеш!

Тези странни думи като че ли поукротиха малко Уолфгар.

— Да убия Арумн? — повтори той, без да може да повярва на ушите си.

— Когато те изхвърли — обясни Йоси. — Знаех, че се кани да те изгони. Каза ми, докато ти спеше. Мислех, че ще пречукаш всички ни в гнева си.

— И затова ми взе чука?

— Да — призна Йоси. — Но имах намерение да ти го върна. Опитах се да го върна.

— Къде е?

— Дадох го на един приятел. А той — на една жена моряк, за да го прибере на сигурно място, та да не можеш да го повикаш. Опитах да си го върна обратно, ама жената не ще да ми го даде. Къде ти, замалко не ми смачка главата с него!

— Коя е тя? — попита Уолфгар.

— Шийла Крий от „Скачащата лейди“ — избъбри Йоси. — У нея е и хич и не иска да го връща!

За миг Уолфгар замълча, опитвайки се да разбере дали го лъжат, или не. После вдигна поглед към Йоси и отново се намръщи.

— Никак не обичам крадците — процеди през зъби и здравата го разтърси, а когато дребният мъж понечи да се съпротивлява и дори го удари, с все сила го блъсна в стената, веднъж, два, три пъти. — В родината ми убиваме крадците с камъни — изръмжа варваринът и го залепи за стената с такава мощ, че цялата сграда потрепери.

— А в Лускан оковаваме побойниците — разнесе се глас нейде съвсем наблизо.

Уолфгар и Йоси се обърнаха и видяха Арумн Гардпек да излиза от кръчмата, заедно с още неколцина мъже. Те обаче гледаха да се държат на безопасно разстояние — очевидно бе, че никак не им се ще да си имат вземане-даване с опасния варварин. Само Арумн, стиснал тежка сопа в ръце, се приближи предпазливо.