Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

• Название: Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
• Автор: Патрик Ротфус
• Жанр: Прочая старинная литература

---

изуча скритите пътища на панделката и веригата и на движещото се езеро. Ще науча

пътищата на радостта, страстта и въздържанието. Ще събера всички тях.

Докато говореше, Селийн не изричаше думите като дете, което си фантазира, сякаш

мечтае да изяде цяла торта. Нито пък се хвалеше, все едно описва план, който сама е

измислила и счита за много хитър.

Тя говореше с тиха настойчивост. Правеше го така, сякаш просто обясняваше коя е. Не на

мен. Казваше го на самата себе си.

Обърна се и ме погледна.

— Ще отида и в твоята земя — добави тя. Безусловно. — И ще науча варварския кетан,

който жените ви пазят в тайна от мъжете.

— Ще се разочароваш — предупредих я аз. — Не направих езикова грешка. Знам думата

за тайна. Онова, което исках да кажа, е, че там, откъдето идвам, много жени просто не се

бият.

Селийн отново завъртя озадачено китката си и аз разбрах, че трябва да се изразя по-ясно.

— Там, откъдето идвам, повечето жени прекарват целия си живот, без никога да са хващали

меч. По-голямата част от тях израстват, без да знаят как да ударят някого с юмрук или със

страничната част на дланта си. Не знаят нищо за какъвто и да е кетан. Изобщо не се бият —

заявих аз, като подчертах последните две думи със силно отрицание.

Тя явно най-сетне разбра какво искам да ѝ кажа. Очаквах да е почти ужасена, но вместо

това просто стоеше безучастно, ръцете ѝ не помръдваха, сякаш не знаеше какво да мисли.

Все едно току-що ѝ бях обяснил, че там, откъдето идвам, жените нямат глави.

— Не се бият? — попита тя със съмнение. — Нито с мъжете, нито помежду си, нито пък

с когото и да било?

Кимнах.

Настъпи продължителна пауза. Селийн се намръщи и видях по лицето ѝ как се опитва да

си представи онова, което ѝ бях казал. Объркване. Смайване.

— Тогава какво правят? — най-сетне попита тя.

Замислих се за жените, които познавам — Мола, Фела, Деви.

— Много неща — отвърнах аз, тъй като трябваше да импровизирам с думи, които не

знаех. — Правят картини от камък. Купуват и продават пари. Пишат в книги.

Селийн, изглежда, се поотпусна, когато изброих тези неща, сякаш почувствала

облекчение да чуе, че чужденките, които нямат никакъв кетан, не се въргалят просто по

полето като някакви безгръбначни същества.

— Те лекуват болните и ранените. Те… — Готвех се да кажа „свирят и пеят песни“, но се

усетих навреме. — Играят игри, садят жито и пекат хляб.

Тя остана замислена дълго време.

— Бих предпочела да се занимавам с тези неща и пак да се бия — решително заяви

накрая.

— Някои жени го правят, но много от тях считат, че това не е част от летхани —

използвах фразата „част от летхани“, защото не можех да се сетя как да кажа „подходящо

поведение“ на адемски.

Селийн направи жест на остро пренебрежение и укор. Бях удивен колко по-засегнат се

почувствах, когато той идваше от това малко момиче в яркожълта риза, отколкото от

всичките онези пъти, когато го бяха правили Темпи или Вашет.

— Летхани е едно и също навсякъде — твърдо отсече тя. — То не е като вятъра, който е

различен на всяко място.

— Летхани е като водата — отвърнах аз, без да се замислям. — Самото то не се променя,

но се оформя спрямо всяко място. То е едновременно реката и дъждът.

Тя ме погледна ядосано. Не беше гневен поглед, но тъй като идваше от някой от Адем,

ефектът беше същият.

— Кой си ти, че да си позволяваш да кажеш, че летхани е едно или друго нещо?

— А коя си ти, че да се опитваш да правиш точно същото?

Селийн ме гледа известно време. Между светлите ѝ вежди се появи бръчка. След това тя

се засмя весело и вдигна ръце.

— Аз съм Селийн — обяви тя. — Майка ми е от третия камък. Родена съм в Адем и съм

тази, която ще те хвърли на земята.

Изпълни обещанието си.

118.

Цел

Двамата с Вашет се биехме по хълмовете на Адемре.

След цялото това време вече почти не обръщах внимание на вятъра. Той беше част от

пейзажа по същия начин, по който бе и неравната земя под краката ми. В някои дни беше

слаб и успяваше само да разлюлее тревата и да вкара коса в очите ми. Друг път беше

достатъчно силен, за да плющи платът на дрехите ми и да прилепва към тялото. Появяваше

се от неочаквани посоки без никакво предупреждение и го усещах между лопатките толкова

силно, сякаш някой ме бута с ръка.

— Защо отделяме толкова много време на ръкопашния бой? — попитах Вашет, докато

правех „късане на детелина“.

— Защото се биеш немарливо — отвърна тя и ме блокира с „водно ветрило“. — Защото

всеки път, когато се биеш, ме караш да се срамувам. И защото загуби три от четири схватки с

дете, което е наполовина на твоя ръст.

— Но умението ми с меча е дори по-слабо — отбелязах аз, докато я обикалях в кръг,

търсейки пролука в защитата ѝ.

— По-слабо е — потвърди тя. — Затова не ти позволявам да се биеш с друг освен с мен.

Твърде буен си. Можеш да нараниш някого.

— Мислех, че така трябва да се прави — усмихнах се аз.

Вашет се намръщи, след което небрежно протегна ръка и хвана китката и рамото ми,

усуквайки ме в „спящата мечка“. Дясната ѝ ръка вдигна китката ми над главата, като изпъна

ръката ми в неудобен ъгъл, а лявата ѝ притискаше здраво рамото ми. Тъй като бях в

безпомощно състояние, се принудих да се наведа и да зяпна земята.

— Вех — казах аз, за да се предам.

Но Вашет не ме пусна. Тя продължи да извива ръката ми и натискът в рамото ми се

увеличи. Почувствах болка в малките костици на китката ми.

— Вех — повторих аз малко по-силно, като си мислех, че Вашет не ме е чула.

Но тя продължаваше да ме държи и изви китката ми още по-силно.

— Вашет? — опитах се да завъртя глава, за да я погледна, но от този ъгъл можех да видя

само крака ѝ.

— Ако смисълът на това движение е да нарани някого — каза тя, — защо трябва да те

пускам?

— Нямах това предвид…

Вашет натисна по-силно надолу и аз млъкнах.

— Каква е целта на „спящата мечка“? — спокойно попита тя.

— Да извади противника от строя — отвърнах аз.

— Много добре. — Тя започна да ме натиска с бавната, неумолима сила на ледник и в

рамото и в китката ми запулсира тъпа болка. — Скоро ще извадя ръката ти от рамото.

Сухожилията ти ще се откъснат и ще се отделят от костта. Мускулите ти ще се разкъсат и

ръката ти ще увисне отстрани като мокър парцал. Тогава „спящата мечка“ ще е постигнала

ли целта си?

Животинският инстинкт ме накара да се опитам да се боря, но от това изгарящата болка

стана само по-остра и спрях. И преди по време на обучението ми се бях оказвал в

положения, от които няма измъкване. Всеки път бях безпомощен, но това беше първият

случай, в който наистина и се чувствах така.

— Целта на „спящата мечка“ е контролът — спокойно обясни Вашет. — В момента мога

да правя с теб каквото пожелая. Мога да те преместя, да те пречупя или да те освободя.

— Бих предпочел да ме освободиш — казах аз, като се опитах в гласа ми да прозвучи по-

скоро надежда отколкото отчаяние.

Последва пауза. След това тя спокойно ме попита:

— Каква е целта на „спящата мечка“?

— Контрол.

Почувствах как ръцете ѝ ме пуснаха и се изправих, като бавно раздвижих рамото си, за да

облекча болката.

Тя стоеше до мен и ме гледаше намръщено.

— Смисълът на всичко това е контролът. Първо трябва да контролираш себе си. След

това да започнеш да контролираш онова, което те заобикаля. Накрая печелиш контрол над

онзи, който ти се противопоставя. Това е летхани.

* * *

След като бях прекарал почти цял месец в Хаерт, имах усещането, че нещата се развиват

добре. Вашет призна, че езикът ми се подобрява, и ме поздрави, че вече звуча като дете, а не

просто като идиот.

Продължих да се виждам със Селийн на полето до дървото меч. Очаквах тези срещи с

нетърпение въпреки факта, че тя ме побеждаваше с весела безпощадност всеки път, когато

се биехме. Бяха ми необходими три дни, преди да успея да я надвия.

Това е интересен стих, който бихме могли да добавим към дългата история на живота ми,

нали?

Елате и чуйте всички вий сега

един разказ за храбри и сърцати дела.

За чудесата, дето Квоте Безкръвния сътворил,

и за това колко смело се бил

с момиче малко, на не повече от десет.

И чуйте как той я победил.

С могъщ удар проснал я в тревата

и от радост заподскачал по земята.

Колкото и ужасно да звучи, аз се гордеех с това. И имаше защо. Самата Селийн ме