Неизв. - Л. Рон Хабърд Страх

• Название: Л. Рон Хабърд Страх
• Автор: Неизв.
• Жанр: Прочая старинная литература
• Год: 0101

---

И по-лоши неща са ми се случвали, каза си той. Смешно е, да живее в къщата всичките тези години и даже да не подозира съществуването на тази стълба точно под стъпалата към входа.

Както и да е, какво правеше тук? Беше си казал, че трябва да намери нещо…

Четири часа от живота си.

Една филцова шапка.

Къде по дяволите е тази врата? Беше изминал тридесет стъпала, а търсещите ръце не можеха да я открият. Може би сега вече би могъл да се дръпне назад… Щом опита, установи, че стъпалата все така изчезваха, щом минеше по тях. Ако е подминал вратата, вече пе може да се върпе при нея! Паниката го раздруса за миг. Може би вратата е била от другата страна! Може би наистина я е отминал! Може би ще трябва да слезе долу… долу, при… При какво?

Нещо лепкаво и топло се носеше край лицето му, може би слой от онази мъгла. Но що за странна мъгла! Като топла плът, даже сякаш лепкава. Той хвал а няколко струи с ръка и те се сгърчиха и изчезнаха, съвсем като змия.

Изтри длани в палтото си, опитваше да се избави от разтърсващото усещане. Слезе още надолу, сега мъглата го обвиваше като паяжина, лепнеше по бузите му и го дърпаше за раменете.

Отнякъде чу слаб вик:

- Джим! Джим Лоури!

Какъв празен глас!

С цялата си сила той се дръпна от мъглата, очакваше тя да се опъне и да се скъса. Вместо това усети като че го пускат отведнъж и щеше да се изтъркаля по стъпалата, които не виждаше. Пак напипа стената и продължи само по това усещане, от време на време с надежда проверяваше дали пък стъпалата са престанали да се губят някъде, но винаги разбираше, че промяна няма.

Светлината го заслепи като удар.

Стоеше върху нещо като твърда земя, но слънце

нямаше - само светлина, ярка до слепота. Обгорена земя, червена и раздрана, се простираше донякъде на всички страни.

М алко момч е седеше безгрижно на камък и дращеше името си по спечената пръст. Подсвиркваше си безсмислена мелодийка, и то неприятно фалшиво, понякога изсвистяваше, после продължаваше с пълзящото по нервите свирукане. Накриви сламената си шапка и косо погледна Лоури.

- Здрасти.

- Здрасти - отговори Лоури.

- Нямаш си шапка на главата - отбеляза момчето.

- Не, нямам.

- И ръцете ти са мръсни - каза момчето и пак се зае с безсмисленото драскане.

- Как се казваш? - попита Лоури.

- А ти? - отвърна момчето.

- Аз съм Джим.

- Глей ти майтап. И аз съм Джим. Само че истинското ми име е Джеймс, нали разбираш. Нещо търсиш ли?

- Ами… да. Шапката си.

- Видях една шапка.

- Така ли? И къде?

Момчето каза сериозно:

- На главата на баща ми.

То се заля от смях на шегата си. Накрая бръкна в джоба си и попита:

- Искаш ли да видиш нещо?

- Е, може да искам. Ако има какво да се гледа. Момчето извади заешка лапа и с възхищение в

очите я протегна на Лоури. Изведнъж там просто увисна само една заешка лапа, тъмнината се протегна и погълна дори нея. Лоури пристъпи и пак се препъна по стълбите. Продължи пътя си пипнешком. Някъде

канеше вода. Стъпалата бяха все по-изиосеии като от дълга употреба. Но мъхът по тях не показваше кой знае какво движение.

По-надолу мъждива светлина падаше на стъпалата, може би от страничен вход. Чудесно! Значи все пак там има врата! И защо пе тръгна по онази издрана червена земя, щеше да намери път към повърхността! Както и да е, ето я вратата пред него, а вратата означ ава избавление от тази сгълба. По Божия милост, не е принуден да стига до дъното!

Мъглата се завъртя за малко и вратата избледня, по след миг се появи още по-ясна отпреди, само че сега беше затворена, а светлината идваше от непреодолимо място на самата стълба. Нотой вече не беше много уплашен, защото имаше твърдо намерение - знаеше, че някъде трябва да намери своята шапка и четирите часа. Съжаляваше, чс пе е попитал момчето.

Когато застана пред вратата, шумно въздъхна от облекчение. Знаеше колко подобре ще се почувства, щом се махне от тези стъпала. Натисна дръжката, но беше заключено отвътре и не се виждаше чукче. Наведе се да надзърне през ключалката. Нямаше ключалка. Изправи се и без изненада откри, че пред него се е появило чукче. Нещото представляваше замацана със зелен окис женска глава, от която излизаха змии -Медуза. Удари с нея по вратата и звукът се заблъска от стена в стена надолу по стълбата като търкалящ се камък. Дълго чака, за да чуе звук отвътре, но тъкмо преди пак да посегпе към чукчето, застъргаха дръпнатите ръждиви резета, изскърца бравата и вратата зейна широко. Отвътре изпълзяха острата миризма на горящи билки и плътен, печист облак тъмнина. Два прилепа излетяха с писукане, удряйки Лоури с меки кожести криле. От вонята и пушеците очите го засмърдяха и не можеше да види добре жената. Смачкано лице, жълти зъби, всички счупени и криви, сплъстена безцветна коса и очи като дупки в череп.

- Майко, искам да се махна от тази стълба - каза Лоури.

- Майко? О, тази вечер си вежлив, Джеймз Лоури. Ще ти се да ми се подмажеш, та да си мисля, че ще стоиш отвън и ще искаш да влезеш. Ха-ха! Няма да стане, Джеймз Лоури.

- Чакай, майко, не зная как си научила името ми, защото никога не съм бил тук преди, но…

- Бил си на тази стълба и преди. Никога не забравям лица. Но сега вървиш надолу, а тогава се качваше нагоре и името ти не беше Джеймз Лоури, и щом изкачеше някое стъпало, махаше с ритник долното, а когато дойде тук, присмя ми се и каза да ме набият с камшик, и се изплю в лицето ми! Никога не забравям!

- Но това не е вярпо!

- И това върши работа, докато не се появи нещо вярно наоколо. А сега, предполагам, че си искаш шапката

- Да. Да, това е. Моята шапка. Но откъде знаеш, че търся…

- Откъде ли пък знам каквото и да е? Ха-ха. Той си загубил шапката. Отлетяла като прилеп. Та какво да кажем? Загубил си шапката! Е добре, Джеймз Лоури, много глупаво е да направиш такова нещо, нещо, нещо. Да си загубиш шапката. Доста си пораснал, за да правиш такива неща и главата ти е доста голяма, може да задържи една шапка. Но тя не е всичко, което си загубил, Джеймз Лоури.

- Е… да, така е.

- Загубил си четири часа, представи си! Целичети-ри часа и шапката си. Искаш ли съвет?

- Моля те, майко, пе можем ли да влезем вътре, за да не стоим на тази стълба?

- Не можеш да се махнеш от нея. Ти я изкачи, а сега ще слезеш, чак до дъното. Трябва да го направиш и точка. Ида се гърчиш, и да подсмърчаш, ида подхвър-чаш, все ще трябва да стигнеш до дъното. През целия път до долу. През целия път. По пътя, пътя, пътя, пътя, пътя надолу! Надолу! Надолу! Надолу! Искаш ли съвет?

- Ако благоволиш.

- Дай ми тогава носната си кърпа.

Той и подаде кърпата, тя шумно се иэсекна в нея и я хвърли в мрака. След миг един от прилепите се върпа и я донесе. Тя я хвърли и другият прилеп също долетя обратно.

- Скитпици! - скара им се тя. - Та искаш ли съвет, Джеймз Лоури?

- Моля те, майко.

- Не се опитвай да намериш шапката си.

- Защо да не се опитвам, майко?

- Защото ако намериш своята шапка, ще намериш и своите четири часа, а ако намериш своите четири часа, ще умреш!

Лоури примигваше срещу й, а тя напъха носпата кърпа в джоба на палтото му и посегна със сгърчени пръсти към гърлото му. Но макар че усети покпгге й, тя само му оправи вратовръзката.

- Искаш ли съвет, Джеймз Лоури?

- Да, майко.

- Шапките са си шапки, котките са си котки и щом птичките пеят, нещо се е объркало в тоя свят. Прилепите са си прилепи, а шапките са си шапки и когато дойде пролет, светът само се подготвя за нова смърт.

Плъховете са си плъхове, а шапките са си шапки и ако не припкаш, няма да припкаш. Имаш приятно лице, Джеймз Лоури. Та искаш ли някой и друг съвет?

- Да, майко.

- Слез по стълбата и ще срещнеш един мъж. Ако си решил да умреш, попитай го къде си загубил шапката от.

- Той ще ми каже ли?

- Може би да, може би не. Прилепите са шапки, и са плъхове, и са котки, и са шапки, чинията със супа е твърде плитка, за да се удавиш.

- Защо да се давя, майко?

- Ами просто да се удавиш, това е! Имаш приятно лице, Джеймз Лоури.

- Благодаря, майко.

- След като срещнеш първия мъж, ще срещнеш още един мъж. Но и двамата не са хора. Те са идеи. И първият мъж щети каже, че ще срещнеш втория, а онзи пък ще ти каже, че трябва да слезеш до края на стълбата. Чак до дъното. Надолу, надолу, надолу…

- Къде е дъпото, майко?

- На върха, разбира се. Шапките водят при прилепите, водят при котките, водят при плъховете. А плъховете са гладни, Джеймз Лоури. От шапки дойде при прилепи, ще продължиш при котки и ще те изядат плъхове. Още ли искаш да си намериш шапката?

- Моля те, майко.

- Ама че упорит, инат, твърдоглав, безумен, пропаднал, тъп, отвратителен, порочен, безсърдечен, упорит, инат, твърдоглав, безумен, пропаднал… Още ли искаш да си намериш шапката, Джеймз Лоури?

- Да, майко.

- И не вярваш в демони и дяволи?

- Не, майко.

- Все още не вярваш в демони или дяволи?

- Не майко.

- Щом е тъй, огледай се, Джеймз Лоури.

Той се завъртя.

Но зад него имаше само мрак.