Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

• Название: Пътеките на мрака - цялата трилогия
• Автор: Р. Салваторе
• Жанр: Фэнтези

1. Потайно острие 

2. Гръбнака на света 

3. Саблено море 

съставил: stg™

Дризт, Уолфгар, Кати-бри, Бруенор и Риджис тръгват на поредното си пътуване, но този път не в търсене на приключения, а за да прочистят света от злото на Креншинибон.

 Артемис Ентрери се завръща в Калимпорт, за да открие, че след заминаването му нещата са се променили и мястото му в неговия собствен свят съвсем не е така неоспоримо, както преди. Изкусно и неумолимо, мрачният елф Джарлаксъл изплита мрежата, която ще хвърли и над Повърхността, за да утвърди влиянието си там. Но съдбата и на доблестните войни, и на коварния наемник, и на безмилостния палач е направлявана от нещо общо – търсенето на собствения им път. Само че не водят ли всички тези пътища до едно и също място?!

Избягал в Лускан от спомените за злия демон Ерту, Уолфгар е мъртъв за своите приятели. Той се сприятелява с най-големия разбойник в града – Морик, и двамата заживяват безгрижно в кръчмата на Арумн. Съдбата обаче не е отредила на Уолфгар безцелно съществуване, забравен от света. Варваринът е несправедливо обвинен в сериозни престъпления и трябва да поеме по трудния път на изкуплението. Приключенията го отвеждат до Гръбнака на света, където пътят му се пресича с този на млада жена, сключила брак по сметка с местния благородник, но чакаща дете от своя любим. Тя посочва Уолфгар за баща на детето и така го въвлича в поредния вихър от перипетии и приключения, в търсене на истината и в опит да забрави миналото. Въпреки опасностите, Уолфгар ще оцелее, за да спечели най-ценната награда – един човек, който е смятал за изгубен завинаги.

Когато Дризт намира белег от великия боен чук Щитозъб на гърба на свиреп престъпник, той повече не може единствено да се надява, че Уолфгар е в безопасност. Мрачният елф и приятелите му се отправят на път, за да открият варварина веднъж завинаги. И докато подреждат пъзела, който ги измъчва от дълго време, парче по парче, решимостта на Дризт да го намери нараства все повече. А през това време Уолфгар плава с капитан Дюдермонт и на свой ред търси откраднатия Щитозъб, който е в ръцете на злия пират Шийла Крий. Само че и тя не чака просто да бъде хваната, а има други планове... Дризт, Кати-Бри, Риджис, Бруенор и Уолфгар – приятелите от Сребърните зали се събират за първи път от дълго време в едно приключение, което ще ви остави без дъх.

---

Деветнадесета глава

Щастлива възможност

— Нямаме почти никакво време! — възкликна Биасте Гандърли, когато Мералда й съобщи, че венчавката ще се състои в деня на есенното равноденствие. — Какво ще облека?

— Ако се налага да облечем нещо по-хубаво от дрехите, които имаме, лорд Ферингал ще се погрижи — рече Дони и потупа жена си по рамото.

В погледа, който отправи на дъщеря си, се четеше гордост и искрена благодарност, които не оставяха място за съмнение, че напълно оценява нейната саможертва.

Как ли щеше да се промени изражението му, запита се девойката, ако научеше за бебето в утробата й.

Въпреки тази ужасна мисъл, младата жена успя да извика някакво подобие на усмивка върху устните си и отиде в стаята си, за да се облече. Лиам Уудгейт бе дошъл по-рано през деня, за да й съобщи, че лорд Ферингал й е уредил среща с шивачката на Окни, която живееше в най-западния край на селото, на около два часа път от къщата на семейство Гандърли.

— Никакви взети назаем рокли за големия ден! — беше заявил Лиам. — Ако не възразяваш, че го казвам, Биасте, дъщеря ти ще бъде най-красивата булка, която Окни някога е виждал!

При тези думи лицето на болната жена засия, а очите й грейнаха. Колкото и да бе странно, същите тези думи здравата жегнаха Мералда — макар да бе направила правилния избор за своето семейство, тя жестоко се кореше за невъобразимата глупост, която бе проявила в отношенията си с Джака. И сега бе принудена да съблазни лорд Ферингал и то съвсем скоро, може би още тази нощ. Сватбата беше изместена напред и на Мералда й оставаше единствено да се надява, че останалите (и най-вече Присила и Темигаст) ще й простят, задето е заченала преди венчавката. Но най-страшното бе, че щеше да бъде принудена да отнесе истината за детето в гроба си.

Колко жалка се чувстваше в този миг! Мадам Принкъл, прочутата надлъж и нашир шивачка, без съмнение щеше да й ушие великолепна рокля от пищна материя, обсипана с прекрасни скъпоценни камъни, но девойката се съмняваше, че лицето й щеше да бъде също така искрящо, както роклята.

Мералда се изкъпа, облече се, хапна надве-натри и когато Лиам се върна, за да я вземе с каретата, на лицето й бе изписана усмивка. Положила ръка върху отворения прозорец, тя гледаше как селото отминава покрай нея. Мъже и гномове работеха на полето, но тя не забеляза, дори не се опита да открие Джака Скъли сред тях. Постепенно къщите започнаха да оредяват, докато накрая само тук-таме се мяркаше по някоя колибка, сгушена между скалите. Каретата мина през малка горичка, където Лиам поспря, за да напои конете и да им даде възможност да поотдъхнат.

Скоро отново потеглиха. Горичката бързо остана зад тях и пътят пак стана неравен и каменист. От дясната им страна се плискаше морето. Стръмни зъбери се спускаха към него и на места бяха толкова близо до студената вода, че Мералда се чудеше как изобщо Лиам ще успее да мине оттам.

Чудеше се също така коя жена би пожелала да живее на подобно място съвсем сама и си каза, че после непременно трябва да попита Лиам за това. Внезапно забеляза стражеви пост — каменна кула, върху която се развяваше знаме с герба на лорд Ферингал. Едва тогава девойката започна да оценява могъществото на лорд Окни. Каретата надали бе изминала повече от десетина мили, но на нея й се струваше, че са прекосили половината свят. Сама не знаеше защо, но видът на знамето на лорд Ферингал, развяващо се в това затънтено кътче, я накара да се почувства по-добре, изпълни я с усещането, че лорд Ферингал я закриля и пази от зло.

Усмивката й помръкна почти веднага — лорд Ферингал щеше да я закриля единствено ако тя го излъжеше.

Облегна се назад, въздъхна и сложи ръка върху все още плоския си корем, сякаш очакваше бебето да ритне точно в този момент.

* * *

— Знамето е вдигнато, значи вътре има войници — рече Уолфгар.

— Там и ще си останат — отвърна Морик. — Войниците рядко напускат сигурността на каменното си укрепление, дори когато бъдат призовани. И да има някой на пост, без съмнение го е грижа не какво се случва на пътя, а единствено да не би кулата да бъде нападната. Освен това крепостта е толкова далеч от който и да било истински град, че в нея надали има повече от дузина стражи, най-вероятно и по-малко.

Уолфгар понечи да му напомни, че само преди два дни много по-малоброен противник ги беше обърнал в бяг, но размисли и предпочете да премълчи.

След катастрофалното поражение в прохода, Морик (верен на принципа си, че един разбойник по пътищата не бива да се задържа прекалено дълго на едно място, особено ако е претърпял загуба) предложи да се махнат оттам, в случай че търговците предупредят лусканските власти за тях. Първоначалната му идея бе да отидат на север, в Долината на мразовития вятър, ала Уолфгар категорично отказа.

— На запад, тогава — рече лусканецът. — Югозападно от хъндълстоунския проход има малко селце, скрито между склоновете на планината и морето. Малцина минават оттам, защото на повечето карти го няма, но търговците по тези земи го знаят и понякога се отбиват там на отиване или връщане от Десетте града. Нищо чудно да срещнем и нашия приятел с магическата пръчка.

Уолфгар не можеше да каже, че тази възможност му се нрави особено, но нежеланието му да се върне в Долината на мразовития вятър не им оставяше кой знае какъв избор. Ако поемеха на изток, щяха да навлязат прекалено навътре в опасната планина и да се озоват в земи, обитавани единствено от гоблини, великани и други отвратителни чудовища, от които не можеха да припечелят нищо. Това означаваше, че могат да отидат или на юг, или на запад, а като се имаше предвид колко „топли“ бяха отношенията между тях и лусканските власти, решението се налагаше от само себе си.

Планът започваше да им се струва все по-добър, докато наблюдаваха пищно украсената карета, трополяща по самотния път.

— Може да е магьосник — предположи Уолфгар, припомняйки си болезнените мълнии, които го бяха поразили само преди два дни.

— Не съм чувал из тези земи да има добри магьосници — отвърна Морик.

— Не си живял из тези земи кой знае колко дълго — възрази варваринът. — Кой друг би посмял да пътува сам в такава карета?

— А защо да не посмее? Местността на юг от планината е спокойна, а и по пътищата има охранявани укрепления — при тези думи Разбойника махна към кулата в далечината. — Хората тук не са затворени по къщите си от страх да не бъдат нападнати от гоблини.

Уолфгар кимна, но продължи да смята, че всичко изглежда прекалено лесна. Ако не друго, поне кочияшът несъмнено беше опитен войн, а и вътре сигурно имаше поне няколко души, с магически пръчки и кой знае още какво в ръце. Един поглед към Морик обаче му бе достатъчен, за да разбере, че няма да успее да го разубеди — лусканецът още се измъчваше от загубата в прохода и отчаяно се нуждаеше от успешен удар.

Пътят под тях правеше голям завой около един хребет, но те си избраха по-пряк маршрут, така че да изпреварят каретата и да излязат пред нея там, където стражите от укреплението нямаше да ги виждат. Уолфгар веднага се зае да намери място, където да завърже въжето си. Поколеба се за едно младо дръвче, но се отказа, тъй като не бе уверен, че то ще го издържи.

— Защо просто не скочиш? — предложи Морик, като посочи надвиснала над пътя скала, после се втурна напред с камшик в ръка, понеже каретата вече се задаваше иззад завоя.

— Дръпни се от пътя! — провикна се Лиам миг по-късно.

— Трябва да поговорим, добри ми господине — отвърна Морик, без да се помръдва.

Гномът рязко дръпна юздите и конете спряха на сигурно разстояние от непознатия и както Морик не пропусна да забележи, твърде назад, за да може Уолфгар да скочи върху каретата.

— В името на лорд Окни, освободи пътя! — нареди Лиам.

— Нуждая се от помощ, господине — обясни Разбойника и пристъпи напред, като в същото време с крайчеца на окото си следеше как Уолфгар заема позиция.

— Не се доближавай, приятелю — предупреди го кочияшът. — Изпълнявам поръчка на господаря си и ако се наложи, ще те прегазя, без да ми мигне окото.

Морик се изкиска:

— Съмнявам се.

Нещо в гласа му, а може би едва доловимо движение нейде из скалите над тях прикова вниманието на Лиам и той най-сетне осъзна същинските размери на надвисналата опасност. Пришпорени, конете се хвърлиха напред в мига, в който Уолфгар скочи.