Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

• Название: Пътеките на мрака - цялата трилогия
• Автор: Р. Салваторе
• Жанр: Фэнтези

1. Потайно острие 

2. Гръбнака на света 

3. Саблено море 

съставил: stg™

Дризт, Уолфгар, Кати-бри, Бруенор и Риджис тръгват на поредното си пътуване, но този път не в търсене на приключения, а за да прочистят света от злото на Креншинибон.

 Артемис Ентрери се завръща в Калимпорт, за да открие, че след заминаването му нещата са се променили и мястото му в неговия собствен свят съвсем не е така неоспоримо, както преди. Изкусно и неумолимо, мрачният елф Джарлаксъл изплита мрежата, която ще хвърли и над Повърхността, за да утвърди влиянието си там. Но съдбата и на доблестните войни, и на коварния наемник, и на безмилостния палач е направлявана от нещо общо – търсенето на собствения им път. Само че не водят ли всички тези пътища до едно и също място?!

Избягал в Лускан от спомените за злия демон Ерту, Уолфгар е мъртъв за своите приятели. Той се сприятелява с най-големия разбойник в града – Морик, и двамата заживяват безгрижно в кръчмата на Арумн. Съдбата обаче не е отредила на Уолфгар безцелно съществуване, забравен от света. Варваринът е несправедливо обвинен в сериозни престъпления и трябва да поеме по трудния път на изкуплението. Приключенията го отвеждат до Гръбнака на света, където пътят му се пресича с този на млада жена, сключила брак по сметка с местния благородник, но чакаща дете от своя любим. Тя посочва Уолфгар за баща на детето и така го въвлича в поредния вихър от перипетии и приключения, в търсене на истината и в опит да забрави миналото. Въпреки опасностите, Уолфгар ще оцелее, за да спечели най-ценната награда – един човек, който е смятал за изгубен завинаги.

Когато Дризт намира белег от великия боен чук Щитозъб на гърба на свиреп престъпник, той повече не може единствено да се надява, че Уолфгар е в безопасност. Мрачният елф и приятелите му се отправят на път, за да открият варварина веднъж завинаги. И докато подреждат пъзела, който ги измъчва от дълго време, парче по парче, решимостта на Дризт да го намери нараства все повече. А през това време Уолфгар плава с капитан Дюдермонт и на свой ред търси откраднатия Щитозъб, който е в ръцете на злия пират Шийла Крий. Само че и тя не чака просто да бъде хваната, а има други планове... Дризт, Кати-Бри, Риджис, Бруенор и Уолфгар – приятелите от Сребърните зали се събират за първи път от дълго време в едно приключение, което ще ви остави без дъх.

---

Четвърта част

Потекло

Смятаме, че разбираме онези, които ни заобикалят. Хората, които срещаме през живота си, обикновено се държат по един начин и когато ги виждаме да постъпват според нашите очаквания, отново и отново, решаваме, че сме ги опознали напълно.

Каква самонадеяност! Аз вярвам, че никой не може истински да познае някой друг, така, както не може да разбере докрай чуждия мироглед и това, че едно и също преживяване може да бъде съвършено различно в очите на двама души. Ние всички се мъчим да открием истината, най-вече в собствената си сфера на съществуване, в дома, който сме си създали и сред приятелите, с които сме решили да го споделим. Ала истината, боя се, рядко е очевидна, не и когато става въпрос за живи, мислещи същества, така сложни и вечно променящи се.

Ако някога ми мине мисълта, че основите на моя свят са непоклатими, спомням си Джарлаксъл и бързо разбирам колко самонадеян съм бил. От самото начало усетих, че у него се крие нещо повече от обикновена жажда за печалба — та нали именно той допусна двамата с Кати-Бри да си тръгнем от Мензоберанзан и то в момент, когато за главите ни можеше да получи пребогата отплата. Когато държеше Кати-Бри в плен, той не се възползва от нея, макар да разполагаше с абсолютна власт и макар че сам бе показал (ако не с думи, то с действията си), че я намира за много привлекателна. Винаги съм долавял у него нещо повече от студената маска на безмилостен наемник, но въпреки това при последната ни среща отново бях изненадан — той се оказа още по-сложна и загадъчна личност, отколкото подозирах, способен на състрадание, каквото до този миг не бях очаквал от него. Освен това се нарече приятел на Закнафейн и макар че в началото тази мисъл ме накара да потръпна, сега я смятам не само за възможна, но и за напълно вероятна.

Значи ли това, че сега знам истината за Джарлаксъл? И дали това е същата истина, която войниците от Бреган Дуаерте виждат? Със сигурност — не. И въпреки че смятам сегашната си преценка за Джарлаксъл за правилна, не съм толкова арогантен, че да го твърдя с пълна увереност и отлично разбирам, че познавам само малка част от неговата същност.

Ами Уолфгар? Кой е истинският Уолфгар? Дали гордият, доблестен мъж, когото Бруенор отгледа като собствен син, мъжът, с когото рамо до рамо надвихме Широкоустия и още безброй опасни врагове? Мъжът, който спаси варварите от тундрата от сигурна смърт, а хората от Десетте града — от жестока участ, като с мъдрост и дипломатичност сложи край на отколешната вражда между тях? Мъжът, който прекоси цял Фаерун, за да измъкне пленения си приятел от лапите на жесток убиец? Мъжът, който помогна на Бруенор да си върне царството на своите предци?

Или пък е мъжът, който нарани Кати-Бри, разкъсваният от мъчителни спомени мъж, който изглежда обречен на самоунищожение?

Мисля, че е и двете, смесица от всичко, което е преживял, от емоциите и възприятията си, така, както сме и ние самите. В момента Уолфгар е в плен на чувствата си, предизвикани от преживяния кошмар, оказал се прекалено страшен, за да успее да се справи с него. Мрачната сила на тези чувства променя възприятията му, така че всичко край него става мрачно и злокобно. Знаейки какъв е Уолфгар сега, не мога да не си задам въпроса в какъв ли човек ще се превърне, ако оцелее след сегашното си изпитание?

Как само копнея да науча отговора на този въпрос! Как искам да извървя заедно с него опасния път, по който той крачи сам, да му говоря и може би дори да му помогна. Да му напомня за човека, който бе някога или поне за човека, за когото го смятахме!

Уви, не мога, защото в крайна сметка ще надделеят не постъпките му, не дребните ежедневни решения, които взема всеки ден, а истинската му същност, сърцето и душата му. А нито аз, нито някой друг може да повлияе на сърцето и душата му. Със същия успех бихме могли да се опитаме да повлияем на слънцето.

Колкото и да е странно, именно изгревът на слънцето ме изпълва с успокоение и увереност, че доброто у Уолфгар ще надделее. Но защо точно зората? Защо точно този час на деня?

Защото слънцето свети най-ярко, когато изгрява. Защото на зазоряване виждаме възраждането на светлината след царуването на мрака. И аз се надявам и вярвам, че също както слънцето, така и хората могат да се въздигнат и след най-черния мрак. Вярвам, че падналият може да стане и да продължи и колко по-силно ще засияе той тогава в очите на онези, които са го видели в мига му на слабост!

Съзерцавам зората и мисля за мъжа, когото смятах, че познавам, и се моля да съм прав.

Дризт До’Урден

Двадесета глава Последната себична постъпка

Яростно ритна търкалящата се наблизо буца пръст, при което навсякъде се разхвърчаха пръски кал. Кракът му срещна връхчето на солиден скален къс, заровен дълбоко в земята, той обаче дори не усети острата болка, която го прониза, защото раната, нанесена на сърцето му — не, на гордостта му! — бе много по-страшна. Хилядократно по-страшна.

Сватбата щеше да се състои в края на лятото, в края на същата тази седмица. Лорд Ферингал щеше да има Мералда, както и собственото дете на Джака.

— Справедливо ли е това! — провикна се той и се наведе, за да вдигне камъка, който бе изритал.

Когато видя, че няма да успее да го измъкне от пръстта, грабна друг и го запрати надалеч, като едва не улучи двамина работници, които се бяха подпрели на лопатите си и си приказваха.

Двамата (единият от тях беше старото, дългоносо джудже) се втурнаха към него, сипейки ядовити проклятия. Той обаче, твърде погълнат от собственото си нещастие, за да разбере, че току-що си е създал още неприятности, дори не ги забеляза…

… поне докато не се обърна и не ги видя да стоят зад него. Ядосаното джудже подскочи и така го цапардоса по носа, че го събори на земята.

— Проклет глупак! — изсумтя то и се накани да се върне на работа.

Заслепен от унижение, без да разсъждава, Джака протегна крак и го спъна.

Само след миг другият селянин го вдигна във въздуха и здравата го разтърси:

— Да не би да искаш да те убия?

— Може би точно това искам — отвърна Джака с дълбока, драматична въздишка. — Да, и последното зрънце радост си отиде от тази смъртна обвивка.

— Момчето е чалнато — рече селянинът, който го държеше.

Джуджето се приближи, свило ръце в юмруци и стиснало зъби. Другият селянин побутна Джака към него, то обаче не го улови, а го блъсна напред, така че младежът се пльосна по очи в калта, след това стъпи върху кръста му с подкованите си ботуши.

— Друг път гледай къде хвърляш камъни! — изсумтя джуджето и натисна, изкарвайки въздуха от дробовете на Джака.

— Момчето е чалнато — повтори другият селянин и двамата се отдалечиха.

Джака остана да лежи в калта, а сълзите му се смесиха с пръстта.

* * *

— От хубавата храна в замъка ще да е — засмя се мадам Принкъл, добродушна, посивяла старица, чиято кожа бе толкова набръчкана, че сякаш бе твърде голяма за тялото й.

При тези свои думи тя протегна ръка и закачливо ощипа талията на Мералда.

— Ако всяка седмица си малко по-пълна, как изобщо ще ти ушия роклята? Ей го на, днес си наедряла с цели три пръста.

Мералда се изчерви и извърна очи, за да избегне изпитателния поглед на Присила, която седеше наблизо и не пропускаше нищо.

— Вярно, че напоследък все съм гладна — отвърна девойката. — Непрекъснато хапвам това-онова. Доста съм притеснена покрай сватбата.

И тя хвърли разтревожен поглед към Присила, която от известно време работеше усилено, за да й помогне да се отърве от простоватото си произношение.

По-възрастната жена кимна, но изобщо не изглеждаше убедена.

— Е, значи трябва да намериш друг начин да се успокояваш — усмихна се мадам Принкъл — освен ако не искаш роклята да се сцепи по теб, докато отиваш към олтара.

И тя се разтресе от пристъп на гръмогласен смях, от който тялото й заприлича на гигантска, тресяща се кожена торба. Мералда и Присила се присъединиха към смеха й, ала никоя от тях не изглеждаше особено развеселена.

— Не можеш ли да я преправиш? — попита Присила.

— О, няма за какво да се безпокоите! — увери я шивачката. — Мералда ще е красива като картинка в сватбения си ден!