Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

• Название: Пътеките на мрака - цялата трилогия
• Автор: Р. Салваторе
• Жанр: Фэнтези

1. Потайно острие 

2. Гръбнака на света 

3. Саблено море 

съставил: stg™

Дризт, Уолфгар, Кати-бри, Бруенор и Риджис тръгват на поредното си пътуване, но този път не в търсене на приключения, а за да прочистят света от злото на Креншинибон.

 Артемис Ентрери се завръща в Калимпорт, за да открие, че след заминаването му нещата са се променили и мястото му в неговия собствен свят съвсем не е така неоспоримо, както преди. Изкусно и неумолимо, мрачният елф Джарлаксъл изплита мрежата, която ще хвърли и над Повърхността, за да утвърди влиянието си там. Но съдбата и на доблестните войни, и на коварния наемник, и на безмилостния палач е направлявана от нещо общо – търсенето на собствения им път. Само че не водят ли всички тези пътища до едно и също място?!

Избягал в Лускан от спомените за злия демон Ерту, Уолфгар е мъртъв за своите приятели. Той се сприятелява с най-големия разбойник в града – Морик, и двамата заживяват безгрижно в кръчмата на Арумн. Съдбата обаче не е отредила на Уолфгар безцелно съществуване, забравен от света. Варваринът е несправедливо обвинен в сериозни престъпления и трябва да поеме по трудния път на изкуплението. Приключенията го отвеждат до Гръбнака на света, където пътят му се пресича с този на млада жена, сключила брак по сметка с местния благородник, но чакаща дете от своя любим. Тя посочва Уолфгар за баща на детето и така го въвлича в поредния вихър от перипетии и приключения, в търсене на истината и в опит да забрави миналото. Въпреки опасностите, Уолфгар ще оцелее, за да спечели най-ценната награда – един човек, който е смятал за изгубен завинаги.

Когато Дризт намира белег от великия боен чук Щитозъб на гърба на свиреп престъпник, той повече не може единствено да се надява, че Уолфгар е в безопасност. Мрачният елф и приятелите му се отправят на път, за да открият варварина веднъж завинаги. И докато подреждат пъзела, който ги измъчва от дълго време, парче по парче, решимостта на Дризт да го намери нараства все повече. А през това време Уолфгар плава с капитан Дюдермонт и на свой ред търси откраднатия Щитозъб, който е в ръцете на злия пират Шийла Крий. Само че и тя не чака просто да бъде хваната, а има други планове... Дризт, Кати-Бри, Риджис, Бруенор и Уолфгар – приятелите от Сребърните зали се събират за първи път от дълго време в едно приключение, което ще ви остави без дъх.

---

Двадесета глава

Последната себична постъпка

Яростно ритна търкалящата се наблизо буца пръст, при което навсякъде се разхвърчаха пръски кал. Кракът му срещна връхчето на солиден скален къс, заровен дълбоко в земята, той обаче дори не усети острата болка, която го прониза, защото раната, нанесена на сърцето му — не, на гордостта му! — бе много по-страшна. Хилядократно по-страшна.

Сватбата щеше да се състои в края на лятото, в края на същата тази седмица. Лорд Ферингал щеше да има Мералда, както и собственото дете на Джака.

— Справедливо ли е това! — провикна се той и се наведе, за да вдигне камъка, който бе изритал.

Когато видя, че няма да успее да го измъкне от пръстта, грабна друг и го запрати надалеч, като едва не улучи двамина работници, които се бяха подпрели на лопатите си и си приказваха.

Двамата (единият от тях беше старото, дългоносо джудже) се втурнаха към него, сипейки ядовити проклятия. Той обаче, твърде погълнат от собственото си нещастие, за да разбере, че току-що си е създал още неприятности, дори не ги забеляза…

… поне докато не се обърна и не ги видя да стоят зад него. Ядосаното джудже подскочи и така го цапардоса по носа, че го събори на земята.

— Проклет глупак! — изсумтя то и се накани да се върне на работа.

Заслепен от унижение, без да разсъждава, Джака протегна крак и го спъна.

Само след миг другият селянин го вдигна във въздуха и здравата го разтърси:

— Да не би да искаш да те убия?

— Може би точно това искам — отвърна Джака с дълбока, драматична въздишка. — Да, и последното зрънце радост си отиде от тази смъртна обвивка.

— Момчето е чалнато — рече селянинът, който го държеше.

Джуджето се приближи, свило ръце в юмруци и стиснало зъби. Другият селянин побутна Джака към него, то обаче не го улови, а го блъсна напред, така че младежът се пльосна по очи в калта, след това стъпи върху кръста му с подкованите си ботуши.

— Друг път гледай къде хвърляш камъни! — изсумтя джуджето и натисна, изкарвайки въздуха от дробовете на Джака.

— Момчето е чалнато — повтори другият селянин и двамата се отдалечиха.

Джака остана да лежи в калта, а сълзите му се смесиха с пръстта.

* * *

— От хубавата храна в замъка ще да е — засмя се мадам Принкъл, добродушна, посивяла старица, чиято кожа бе толкова набръчкана, че сякаш бе твърде голяма за тялото й.

При тези свои думи тя протегна ръка и закачливо ощипа талията на Мералда.

— Ако всяка седмица си малко по-пълна, как изобщо ще ти ушия роклята? Ей го на, днес си наедряла с цели три пръста.

Мералда се изчерви и извърна очи, за да избегне изпитателния поглед на Присила, която седеше наблизо и не пропускаше нищо.

— Вярно, че напоследък все съм гладна — отвърна девойката. — Непрекъснато хапвам това-онова. Доста съм притеснена покрай сватбата.

И тя хвърли разтревожен поглед към Присила, която от известно време работеше усилено, за да й помогне да се отърве от простоватото си произношение.

По-възрастната жена кимна, но изобщо не изглеждаше убедена.

— Е, значи трябва да намериш друг начин да се успокояваш — усмихна се мадам Принкъл — освен ако не искаш роклята да се сцепи по теб, докато отиваш към олтара.

И тя се разтресе от пристъп на гръмогласен смях, от който тялото й заприлича на гигантска, тресяща се кожена торба. Мералда и Присила се присъединиха към смеха й, ала никоя от тях не изглеждаше особено развеселена.

— Не можеш ли да я преправиш? — попита Присила.

— О, няма за какво да се безпокоите! — увери я шивачката. — Мералда ще е красива като картинка в сватбения си ден!

И тя се зае да събира конците, метъра и иглите си. Присила отиде да й помогне, а Мералда побърза да свали роклята, взе простичките си дрехи и изхвърча от стаята.

Щом се озова далеч от тях, тя положи ръка върху очевидно наедрелия си корем. От срещата й с Джака бяха минали повече от два месеца и половина и макар да се съмняваше, че бебето е достатъчно голямо, за да издуе корема й чак толкова, напоследък тя наистина ядеше повече отвсякога. Може би действително бе притеснена, а може би ядеше толкова много, защото трябваше да храни двамина. Каквато и да бе причината, Мералда се зарече да внимава много до края на седмицата, за да не привлича повече внимание върху себе си.

— Ще ни донесе роклята утре — обади се Присила зад гърба й и тя подскочи от изненада. — Нещо не е наред ли? — попита Присила и сложи ръка върху рамото й.

— Нямаше ли да се притеснявате, ако се женехте за благородник?

Веждите на Присила се повдигнаха.

— Не бих се притеснявала, защото няма как да се озова в подобно положение.

— Но ако… ако се случеше — настоя девойката. — Ако се бяхте родили обикновена селянка и някой благородник…

— Въпросът ти е абсурден — прекъсна я Присила. — Ако се бях родила обикновена селянка, нямаше да съм тази, която съм сега, така че целият ти въпрос губи смисъла си.

Мералда я изгледа неразбиращо.

— Не съм селянка, защото нямам нито кръвта, нито душата на селянка — обясни по-възрастната жена. — Вие смятате, че е чиста случайност дали някой ще се роди благородник, или прост селянин, но грешите. Положението в обществото идва отвътре, не отвън.

— Значи се имате за нещо повече от нас? — направо попита Мералда.

Присила се усмихна:

— Не нещо повече, скъпа — отвърна тя снизходително. — Просто сме различни. Ние всички имаме своето място в живота.

— И моето не е до брат ви — отлично я разбра девойката.

— Не одобрявам смесените бракове — потвърди Присила.

Думите й бяха последвани от дълго, неловко мълчание.

„Защо сама не се ожениш за него“, помисли си Мералда, но не каза нищо.

— Въпреки това — продължи Присила със същия унизителен тон, — смятам да уважа избора на брат си. Животът си е негов и той е свободен да го съсипе, както намери за добре. Аз ще сторя каквото е по силите ми, за да те издигна колкото се може по-близо до неговото ниво.

И като протегна ръка, за да я потупа по рамото, добави:

— Наистина те харесвам, скъпа.

Да, толкова, че би се радвала да ме видиш как търкам пода в кухнята ти, безмълвно се възмущаваше Мералда. Искаше й се да възрази, да докаже на Присила, че не е права, но точно в този момент не се чувстваше ни най-малко храбра. Не, с чуждото дете в утробата си, Мералда бе твърде уязвима. Сега не бе време за конфликт със злобната Присила Ок.

* * *

Когато Мералда се събуди, слънцето отдавна беше изгряло и надничаше през прозореца. Разтревожена, тя скочи от леглото. Защо баща й не я беше събудил досега? И къде бе майка й?

Страхът й се изпари още щом отметна завесата на вратата и влезе в общата стая — цялото й семейство беше там, седнало около масата. Столът на майка й беше дръпнат назад, а тя самата гледаше към тавана, докато един непознат, облечен в монашески одежди, пееше под носа си и от време на време докосваше челото й с пръсти, натопени в сладко миришещо мазило.

— Татко… — понечи да попита нещо Мералда, ала Дони сложи пръст върху устните си и й кимна да се приближи.

— Брат Бериболд — обясни той. — От храма на Шлем в Лускан. Лорд Ферингал го изпраща, за да изцели майка ти навреме за сватбата.

Мералда зяпна от изненада.

— Значи можете да я излекувате? — попита тя.

— Това е лоша болест — отвърна монахът. — Майка ти трябва да е много силна жена, щом е устояла досега.

Уплашена, Мералда искаше да попита още нещо, но Бериболд я прекъсна и й се усмихна успокоително:

— Майка ти ще бъде много по-добре и напълно изцелена, преди аз и преподобният Ристен да си тръгнем от Окни — обеща той.

Тори изписка щастливо, а Мералда усети как сърцето й подскача от радост. Дони я обгърна през кръста и я притисна до себе си. Девойката просто не можеше да повярва. Отдавна знаеше, че лорд Ферингал ще излекува майка й, но никога не си бе и помисляла, че ще го стори още преди сватбата. Болестта на Биасте беше като огромен меч, надвиснал над главата й, а ето че сега лорд Ферингал сам го отстраняваше.